Тони едва се въздържаше, а в себе си си казваше:

– Като държа устата си затворена, няма да кажа нещо лошо.

Той едва задържаше гнева си към Милена, след като грешно бе разбрал нещата, които тя му бе казала.

Тъй като работеха в един офис двамата се виждаха всеки ден, Тони реши категорично:

– Ще огранича общуването си само до необходимото. Как може такова мълчаливо отношение да е грешно?

Грехът започва от сърцето.

Мълчанието на Тони можеше да заблуди Милена, че всичко е наред, но това не би останало скрито за Бога. Господ знаеше за гнева в сърцето му.

Въпреки че външно Тони не показваше истинските си чувства, горчивината бушуваше в него. Той загуби радостта си, а това бе резултата от подхранването и скриването на гнева.

Накрая Тони не издържа и призна на Милена как се чувстваше. Извини ѝ се. Тя му прости. И двамата станаха добри приятели.

Състоянието на сърцето ни има значение, защото злото, което живее там, може да прелее в живота ни.

Както външността, така и вътрешността оказва влияние на духа ни.

Данчо и Елена се харесаха веднага щом се видяха. Тогава бяха още студенти в университета, но учението не пречеше на любовта им.

Скоро след като завършиха успешно висшето си образование, се ожениха.

Живяха дълги години щастливо, но …

Един ден лекарят каза на Данчо:

– Елена има Алцхаймер.

– Но тя е едва на 47 години, – възкликна изумен Данчо.

– Това не променя нещата, – тъжно поклати глава докторът.

Данчо се съгласи и дълги години обслужваше съпругата си като болногледач.

Когато го питаха:

– Не ти ли е тежко? Тя дори не те познава.

Данчо само се усмихваше и добавяше:

– Болестта на Алцхаймер ми даде възможност да обичам и да служа на съпругата си по начини, които бяха невъобразими, когато се съгласих да сторя това.

Той противопостави действия на служение с тези, които преливаха от любящо сърце.

Само една дълбока и постоянна любов можеше да му даде сили да я подкрепя всеки ден.

Такава жертвена любов виждаме у Бога към нас, Който изпрати Исус да умре за нашите грехове.

Този акт на саможертва, мотивиран от любов, промени света ни завинаги.

Графика на Марта бе много натоварен. Тя ходеше на работа. Там отговорностите ѝ не бяха малко, но в къщи ѝ оставаше съвсем малко време да почива.

Когато звънеше някой съсед или комшийка, тя обикновено не ги канеше в дома си, а разговаряше с тях на вратата.

Марта бе гостолюбива, но поканеше ли някой вътре, за обсъждане на времето или новините в квартала отидоха най-малко два часа, а за такива работи тя нямаше време.

Трябваше да почисти, сготви, изпере, да поговори с децата и съпруга си и куп други неща, а нощта толкова бързо идваше.

Един ден, Марта кърпеше разпрания ръкав на палтото на сина си и се замисли.

– Колко хора разговарят с Господа набързо, както аз със съседите, – каза си тя. – Да, отделят няколко минути за молитва, колкото да кажат какво искат, двадесет минути да прочетат от Словото, но не могат да се зарадват в Неговото присъствие.

Марта се усмихна и продължи:

– За Господа бих отворила по-широко вратата и едва ли бих счела за загуба на време, прекараният час или два с Него. Колко в хубаво с Бог.

Погледа ѝ се отправи към синевата, която ярко се открояваше в прозореца.

– Ех, ако знаеха … да отворят вратата на сърцето си и да го поканят да влезе….
Отворете вратата на Исус. Той ви чака.

Ето Господ стои на вратата и хлопа. И който чуе гласа Му и отвори вратата, ще влезе при него и двамата ще вечерят заедно.

Днес бе по-топло, почти пролетно време. Младежите решиха да го оползотворят, като се разходят из гората.

Много малко растения се бяха пробудили. Кукуряка бе надигнал зелената си глава. Крехка тревичка спираше множество погледи.

И на фона на тази пробуждаща се красота се разгоря дискусия за ревността.

– Ревността е жестока като гроба. Нейните проблясъци са огнени, – отбеляза Спас.

– Знаете ли коя е причината за ревността? – попита Мая.

Настана тягостно мълчание. Никой не искаше да се престраши да даде отговор. Дали, защото смяташе, че има много причини или отговорът му няма да е точен.

Мая ги огледа и простичко заяви:

– Причината за ревността е недоверие. И какъв е лека за това?

Този път тя не дочака отговор, а направо каза:

– Доверие.

– Така е, – съгласи се Божидар, – започне ли пламъкът на ревността, той обхваща цялото сърце.

– Това може да се отнесе и за завиждане на нечий успех или притежание, – намекна Добри.

– Няма значение точно от какъв род е ревността, – поклати глава Дарина. – Важното е да помолим Бог за по-голямо доверие, което ще помогне за гасенето на огъня.

Философа на групата Дамян започна малко от по-далече:

– Да предположим, че сте забелязали пламък в къщата си. Как бихте реагирали? Свивате рамене и си тръгвате …

– Да, да чакай да отминем, – обадиха се няколко гласа.

– Щяхте да го изгасите, – настървено продължи Дамян. – Защо? Защото знаете, оставен без надзор огънят поглъща всичко.

– Каквото и да си говорим, – обади се Христо, – не трябва да си играем с огъня.

И всички се съгласиха с него.

Тежката диагноза разтърси силно Краси, но той реши в себе си:

– Няма да позволя тази болест да ме повали.

Борбата не бе лека, но тежка и продължителна.

Краси вече не издържаше, но упорито твърдеше:

– Няма да прекарам повече от година във война със собственото си тяло.

И той започна да прави нещо различно.

Първоначално спонтанно, но после искрено благодареше на за екипа от професионалисти, които се грижеха за него и за начините, по които мозъкът и тялото му се изцеляваха.

Така разбра, че колкото и трудна да бе борбата, благодарността може да му помогне да устои на депресията. Така Краси стана по-устойчив.

Благодарност не е нещо, което правим просто от задължение.

Въпреки че не всички страдания ще намерят пълно изцеление в този живот, сърцата ни винаги могат да бъдат обновени чрез благодарност.