Казват, че той показвал пистолета на приятелите си и случайно стрелял. Куршумът попаднал в шията на Джина Лурдес. Момичето умряло в болницата.
Вече две години майката се срещала с убиеца на дъщеря си в съда. Преди едно от заседанията тя отишла до младият човек и го прегърнала. Всички наоколо останали изумени.
– В продължение на 20 години гледам човешки трагедии в тази зала, – казал съдията на окръжния съд на Маями Дейд Елън Сю Вензер, но никога не бих могъл да си представя, че майката на жертвата ще прегърне нейния убиец.
Тийнейджър, отговорен за смъртта на момичето шестнадесетгодишния Джордин Хоу бил потресен, когато майката на жертвата го прегърнала.
– Съжалявам, – казал той на жената, опитвайки да се справи със сълзите, които нахлули в очите му.
След жеста на прощение, майката на убитото момиче се съгласила да съдейства на Хоу да не бъде изпратен в затвора.
– Ние можем да помогнем на другите деца, – казала Гузман-Де Йесус на репортерите. – Освен това Хоу беше приятел на Джина и зная, че той не е искал да и стори зло.

На детската площадка стоеше жена с 3 годишната си дъщеря. Детето се бе вкопчило в крака ѝ и хълцаше сърцераздирателно. Въпреки подканите, то не искаше да отиде да играе с другите деца. Попитах:

– Какво се е случило?

Майката ми разказа с разбиране и съпричастнот за случилото се:

– Току що бяхме на гарата. А тати, когото очаквахме не дойде. От влака слезе само таткото на Деница.

Съчувствах искрено на малката, но успях само да кажа:

– О, сигурно е много разочарована.

Детето ме погледна. Едри сълзи се стичаха по лицето му. Но скоро започна да гледа другите деца и след две минути тичаше радостно с тях наоколо.

Дълбоката болка беше изживяна, от нея нищо не остана. Така тя направи място за други по-ведри чувства.

Тъжна есен. Плачеше не само небето, но и дърветата, разделяйки се с вече изгубилите цвета си листа.
А още по-тъжно е, когато знаеш, че любимият до теб умира, а ти оставаш сама.
Тя бе слаба женица. В нея бе заличен всеки полъх на жизненост и надежда. Очите ѝ плуваха в сълзи. В слаба струйка те се стичаха по сбръчканото ѝ лице.
52 години заедно, а сега той си отива ….. оставя я сама.
– Ник, как ще живея без теб? – изплака тя, седнала до леглото му.
Той се размърда под завивката, усмихна ѝ се окуражаващо и тихо прошепна:
– Вземи любовта, която имаш към мен и я разпростри върху околните …..

Космонавтите не могат да плачат като нас тук на Земята.
Отделящите се сълзи не текат надолу, а остават в очите, като малко топчета.
Като допълннение, те предизвикват неприятно парене и сълзите трябва да се премахват с ръка.
Оказва се, че плачът като един вид психологическо разтоварване е недостъпен за човек в безтегловност.

Разговаряха вече час. Тя беше мила жена с посребрени коси и разбираща усмивка. Той се опираше на бастуна си и от време на време пристъпваше леко в страни.

Жената работеше в училище с необикновена група от деца. Всяко от тях беше загубило родителите си твърде рано.

– Мисля, – казваше мъжът, – че работата ви с тези деца е много важна. Аз също загубих един от родителите си, когато бях много малък.

Мъжът намести очилата си, прехапа устни, по носа му потекоха издайнически сълзи и със задавен глас продължи:

–  Изгубих майка си, когато бях много малък. ….. Това беше голям удар за мен. Искаше ми се и аз да бъда в такава групичка като вашата, където да мога да споделя мъката си …..Щях да се запиша непременно в групата ви, защото …. – гласът му секна, – защото се чувствах толкова самотен.

– Но майка ви е починала преди шейсет години, – жената го погледна изненадано. – Нима още страдате за това?

– И още как, –  мъжът направи нещо подобно на усмивка и наведе глава.