Наблюдението на същества създадени от Господа са извор на познание., от който можем да черпим без прекъсване.

От мравките научаваме да трупаме запаси за трудни моменти, от пчелите как се постига ред, от змиите невъзможността да се движим по известни следи. Мисля, че като премахнем особеностите на всеки вид има нещо, което ги обединява и това е инстинкта за самосъхранение.

У всеки у нас има нещо, което ни подтиква да живеем, което ни зове, да не даваме да бъдем отнесени от деморализацията, което ни учи, че след буря идва спокойствие.

На благословения дар вложен в нас от Създателя се дължи това, че неприятности ни нападат, но не ни унищожават. Загубата на един човек не ни обезоръжава напълно. Дори импулсът да се борим срещу смъртта на едно любимо същество не ни завлича в гроба.

Знам, че съществуват и изключения. Не малко са и тези, които не могат да устоят на жестоките превратности на съдбата.

Но нещо вътре в нас ни казва да устоим, да се вкопчим в живота със нокти и зъби, да продължим да се борим, защото още не е даден сигналът, борбата още не е свършила. Звучат последните акорди на песента, но театралното представление още не е приключило.

Само със смъртта свършват мислите, проектите, плановете, които са били в човешкото сърце, но дори и тогава, ако човек е познал Създателя си, това не е нещастие, а стъпка към едно по-добро място.

А докато дойде този преход, трябва да продължим да живеем и да го направим по най-достойния начин.

Човеците са като виното. Злите страдат и боледуват и болката и мъката превръщат в оцет една душа, която би могла да бъде приятна и сладка. Добрите също преминават през трудности и имат същия горчив опит, но също като качествените вина не се вгорчават, а с течение на годините стават все по добри.

Ето, такава е странната съдба на поезията.

Всички я обичат, дирят я, само нея желаят и търсят в живота, а никой, не признава силата й, никой не цени това най-хубаво благо на света, не цени и не благодари на ония, които даряват това благо на хората.

Попитайте, когото искате:

– Кое е най-хубавото благо на света?

И деветдесет и девет на сто от запитаните с жлъчен израз  на лицето ще ви кажат, че най-хубавото благо на света са парите.

– Може би тази мисъл не ви харесва и не хармонира с вашите възвишени идеи — ще каже той, — но какво да се прави, щом човешкият живот е тъй устроен, че само парите създават щастието на човека. Аз не мога да не позволя на своя ум да вижда света такъв, какъвто е — би прибавил той,

Много често преди да достигнем до средата на живота си, започваме да осъзнаваме, колко ценно е здравето. В младостта като, че няма какво да губим, но поради нездравословния си начин на живот ние започваме да боледуваме.
През дълъг период от време основното наше внимание е съсредоточено върху боледуването на децата, а тревожните сигнали на собствения ни организъм забелязваме, когато температурата надвишава 38 градуса. А ако сме заангажирани в живота с много важни неща, съвсем не ни е до боледуване.
Всяко неразположение възприемаме като досадно неудобство. Стараем се да не боледуваме, бързо снижаваме температурата и отново се включваме в работата. Бодростта и силите се възвръщат бързо, ние лесно се възстановяваме и забравяме за болестта.
Изведнъж забелязваме, че силите ни след боледуване не се възстановяват толкова бързо. И за да поддържаме добро здраве ни е необходимо все повече време, сили и пари. А когато дойде първият сигнал за нещо по-сериозно, не се замисляме кое е неправилно в поведението и в живота ни. Вместо това, започваме да се оплакваме от несправедливостта, обвиняваме съдбата, съжаляваме се.
Когато си болен и трябва да лежиш на легло, ти се отказваш от много планове. Трудно осъзнаваш, че в самата болест има определен смисъл. Но какъв смисъл има в болестта?
Болестта е своеобразен урок, сигнал, че не сме живели както трябва, допускали сме грешки в мислите и чувствата си. Болестта е повод да преосмислим много неща в себе си и живота си.
Това е време, когато можем да се спрем и да погледнем на живота си по друг начин. Болестта ни предупреждава в нещо. Не отминавайте нещата така, те не са случайни и безсмислени.

Един човек решил да си отмъсти на друг. Купил змия  с надеждата, че  тя ще  ухапе човека, който го е обидил. Това направил през нощта, за да не го види никой.
Отишъл при ловеца на змии. Набързо избрал първата му попаднала гадина. Заплатил за нея и я пъхнал в пазвата, за да скрие от любопитните  очи лошите си намерения.
Той се надявал в скоро време да се срещне с обиделия го и така да нагласи нещата, че змията да го ухапе. Но съдбата се разпоредила по друг начин. Той трябвало доста дълго да чака тази среща.
През цялото време обиденият трябвало да носи змията в пазвата си, така че при среща, веднага да осъществи плана си. Накрая, когато се срещнали, той изпълнил намисленото от него.
Ухапания враг извикал силно.
– Защо викаш, – попитал първият. – Аз не плача.
– За какво трябва да плачеш? – попитал ухапания, търкайки наранената си ръка.
– Как за какво? Погледни тялото ми. То е изпохапано от тази твар, която трябваше да нося със себе си, докато те срещна, за да ти отмъстя,  –  казал първият,  разкопчавайки ризата, за да покаже раните си. –  Добре, че не е отровна.
– И какво? Струваше ли си? – попитал ухапания.
– Тебе, душата никога ли не те е боляла? Какво? Боли? Може би това е така, защото ти също носиш в пазухата си змия, за чието съществуване дори и не подозираш, а тя от време на време те хапе.

Още от древността се е смятало, че името на човека играе важна роля в живота му. Това, че съществува връзка между името на човека и събитията в живота му е привличало вниманието на много умове. Изглежда това влияние е доста сложно и не се подава лесно на разшифроване.
Съществуват предположения, че влиянието на името се определя от неосъзнати компоненти, като значението на самото име или влиянието на хора, които са носили това име. Има много примери за въздействието на името върху съдбата на човека.
Една от тях е историята за живота на Александр Суворов. Той се е родил слаб и едва жив. Не дишал, не шавал, не крещял, дори не отворил очи. След силен шамар момчето оживяло и извикало с дебел глас: „А-а-а!“ Това дало повод да дадат на детето име започващо с буквата А.
В календара  на светците близко родени до рождената датата на бъдещия пълководец  и започващи с буквата А бил Анастасий, което в превод от гръцки означавало „възкръснал от мъртвите“ и още трима с името Александр: Римски, Свирский и Невски. Майката пожелала първото име, като смятала, че синът и ще последва стъпките на своя покровител. Но бащата настоявал за  името Александр. Свещеникът отбелязал, че когато момчето порасне само ще избере между своите покровители сред тези с имена Александр.
Известно е, че Александр Римский е бил римски прелат, според преданието, напуснал дома на заможните си родители и отишъл в манастир. Живял на остров Валаам трийсет години, където дълбал ниша в гранитна скала, която не успял да завърши. Александър Невски е известен със своите бойни подвизи.
Когато Суворов бил на седем години, трябвало да избере един от тримата Александр за свой покровител. Той избрал Александр Невски. Освен него той имал и още един пример за подражание Александр Македонски.
Класическото образование по това време доста наблягало на древната история, така че малкия Суворов е могъл да се запознае с произведенията на Плутарх, в които се разказвало за великия македонски цар.
Имайки пред себе си тези два примера, слабоватото момче упорито се заело с усилена физическа подготовка и постоянно духовно самоусъвършенстване, така успял да направи от себе си велик пълководец.
През цялата си военна кариера Суворов не е загубил нито една битка. На 75-годишна възраст заедно с войниците си пеша е преодолял Алпите. Суворов е оказал влияние на много от съдбите на потомците си. Неговият внук, Също Александр, по примера на своя дядо, същ станал военен и достигнал до чин генерал.
Опити да се разбере и обясни влиянието на имената върху характера на човека се правят и днес. Всички те се отличават с голямо разнообразие и подходи при решаването на този проблем.
Въпреки всичко, трябва да се отбележи, че се получават доста различни значения при изследване на имената.