Автори на проекта, известен като „Inspiration Mars“, заявиха, че първото пътуване на човек до далечна и загадъчна Червената планета ще започне през януари 2018 г. и ще се осъществи в тясно сътрудничество с експерти от НАСА.
Това е проект, в хода на който разстоянието от Земята до Марс и обратно ще бъде преодолян само от двама астронавти – мъж и жена, които са семейна двойка и са готови да прекарат на борда на малък космически кораб 501 ден.
Космически кораб няма да извърши кацане на Червената планета, но ще позволи на двойката да се приближи на 160 километра до повърхността на Марс. Връщането вече е планирано за май 2019.
Автори на проекта уверяват, че неговото изпълнение ще бъде първата стъпка към организиране и обслужване на пътуванията до други планети в нашата Слънчева система.

Нека отиде в църквата, друг изход няма. Но в храма трябва да влязат не с краката, а със сърцето. Да влезеш в църквата, означава да намериш своето място в живота. Винаги има начало и първа стъпка.
Жената трябва да бъде слаба, но не немощна, болна и крехка. Нейната слабост трябва да бъде „мъдра“. Силата на жената е в нейната слабост. Именно това я прави по-красива. Но тя може да си позволи тази царственост, само ако до нея стои силен мъж.
Родината е силна, когато има достойни бащи.
Срам ме е за мъжете и ми е болно за жените, когато гледам 40 и повече годишен мъж да се държи като малко момченце.
Какъв трябва да бъде истинският мъж?
Отговорен и надежден. И независимо от етническата си принадлежност, здраве, професия, богатство, социално положение и т.н. той трябва да е стабилен, глава, а не опашка.

Странно и противоречиво е битието на човека. Тоя, който си мисли, че го е разбрал и е прогледнал в него до дъно, за да го вмести в един калъп, общ за всички хора, бърка. Някой човек премисля всяка своя стъпка, претегля предварително всяко свое действие, напряга всичкото си внимание, за да се опази от примките, които „неведоми“ сили поставят на пътя му, и на края пак пада в капана им.
А друг човек върви безгрижно по житейските си път, нехае, не се взира на всяка крачка, радва се на хубавото, не си трови душата с мисли за разни сили и пак стига жив и здрав там, за където е тръгнал.
Защо стават тия работи веднъж така, а друг път иначе?  И кой е тоя човек, дето ще знае? Ако има такъв човек, който да знае, той не ще да е такъв, а ще е самият Бог, слязъл между хората и предрешен по человечески.

Всичко се дължи на традицията. Едно вино става наистина добро едва когато пусне корени в историята на хората. Ако дядо ти е вдигал с него наздравици, когато се е родил баща ти, ако с него се е вдъхновявал Джото, докато е изписвал църквата в Скравена, ако преди три хиляди години е било донесено като жертвен дар от едно момиче….

Три хиляди години са много време.

Разбери, с това не искам да кажа, че сортовете лози трябва да са стари, имам предвид самото вино, неговата индивидуалност, която е пуснала корени в нас.

Хората и виното, са имали време да се опознаят, да свикнат едни с други. Това е стара дружба, която се предава по наследство, от страна на хората, и на виното също и от страна на винаря, и на пияча .

Това е прастара дружба. Ти не знаеш, но виното тук е правило големи услуги на града. Когато бил завладян от Венеция за първия път през 1202 г……

Венеция била тогава мярката за всичко и през тази година дожът на Венеция пристигнал в Триест с внушителната си армия. Той водел множество тежковъоръжени кръстоносци. Не знам дали триестците наистина са се зарадвали на гостите, но за всеки случай забили камбаните на църквите. Една делегация от духовници със запалени свещи и най-тържествените си одежди поздравила дожа от името на града.

Дожът се казвал Дандоло, изискано име. Хората разказват, че бил с впечатляваща осанка, висок мъж с буйни бели коси. Вървял напето, но трябвало някой да го води, стъпка по стъпка, тъй като бил сляп като къртица. И така той стоял там пред тежковъоръжените рицари, венецианските патриции и велможи, загърнат в най-фин плащ. И очаквал пълното покоряване на Триест. Опасна ситуация.

Епископът на Триест оповестил:

–  Гражданите на Триест се предават.

Дожът не реагирал. Епископът се заклел във вярност. Дожът не трепнал.

– Триест поема задължението, – продължил нататък епископът, – да бъде в услуга на венецианците подобно на другите градове на Истрия и обещава да се бори с пиратите на Ровиньо.

По онова време те са били истинска напаст за търговията на Венеция. Дожът Дандоло не помръднал и останал като камък. Какво можели да предложат още триестците? Епископът извисил глас:

– Всяка година петдесет бъчви с най-доброто вино ще има за двореца на дожа.

Всички очи се насочили към дожа.  В този миг,  през строгото му лице пробягнала усмивка и той дал знак, че договорът може да бъде запечатан върху хартия.

Разбираш ли! Като пиеш това вино, във вкуса му се усеща, че то може да извоюва усмивката на най-големия от всички дожове.