Станка имаше голям белег на коляното си. Лятно време го прикриваше с дълга пола или по-високо вдигнати чорапи.

За този белег знаеха и внуците ѝ. Тя не веднъж им бе разказвала историята на появата му:

– Когато бях малка от стобора се качих на съседската череша. Комшията ме вида и се развика. Аз се уплаших и паднах. Той ме отнесе на ръце у дома си и сам превърза коляното ми.

– Добър човек е бил, – обаждаше някой от слушателите.

А Станка се усмихваше и довършваше разказа си:

– И знаете ли какво направи този добър човек? Обра цялата си череша, която още не бе добре узряла и ми донесе всичките ѝ череши. От тогава чуждо не пипам, без да попитам. Доядеше ли ми се нещо, питах дали мога да си взема и тогава ….

– А това родилно петно от къде го имам? – смееше се синът ѝ Георги, като показваше приличащото на грозд петънце точно под ухото му.

Нали съществува такова поверие, че ако бременна жена открадне нещо и се пипне след това някъде по тялото, на новороденото на същото място му излиза белег наподобяващ откраднатото.

– Е, може да съм си взела едно зрънце от пазара… Случват се грешки…., – виновно се усмихваше Станка.

Човек иска да прави доби неща, но не винаги има сила да ги извърши.

Трудно бихме си представили селски двор без петел, кацнал на стобора.

Ако се вярва на историята, преди 2500 години, когато войската на Дарий се връщала от Индия с богат плячка, заедно с нея войниците донесли петли в Персия.

Местните хора вярвали, че тази птица помагат на слънцето да се бори с тъмнината.

Дарий заповядал да има петел във всеки дом.

Така петли достигнали Черноморското крайбрежие.

Веднъж петелът се качил на стобора и започнал силно да кукурига. Чул го гърмът и му казал:

– Всички чуват силния ти глас, но моя се чува надалече.

Петелът се настървил:

– Нима ти се опитваш да се сравняваш с мен?

– Разбира се, – отговорил гърмът. – И имам право за това.

Дълго спорили двамата. Накраят гърмът предложил:

– Всеки от нас ще извика на жена си отдалече  да приготви богата гощавка, а на другия ден ще отидем да видим, дали са чули. Само че ти ще слезеш от стобора и ще отидеш до онова дърво край гората и от там ще извикаш, защото от тук кокошките винаги те чуват.

– Нека бъде както си рекъл, – казал петелът.

Двамата отлетели към гората. Черната кокошчица тръгнала след тях, като се криела във високите треви.

„Толкова е невниматлен моя петльо! – мислила си тя. – Трябва да ги проследя, ами ако на петльо му се случи някоя беда…..!“

Тя така добре се скрила, че не я видели от дървото петльо и гърмът. Седи тя между високите треви, трепери, но очи от мъжа си не сваля.

Гърмът загърмял, затрещял, така че цялото небе се разтресло. Хората и зверовете онемли от страх.

– Чуваш ли ме, жено? Искам да приготвиш богата трапеза, че да нагостя моя храбър съперник.

„Ох, колко силно трещи, – мислила си кокошчицата, – но гласът на моя мъж е по-добър….“

Петелът също извикал, колкото се може по-силно, изпънал криле и се разпляскал. Черната кокошчица веднага се прибрала и веднага казала на останалите кокошки бързо да приготвят празнична трапеза.

Дошъл гърмът на гости на петела и се удивил:

– Каква добра стопанка имаш.

– Когато чух мъжа си да вика от края на гората, веднага се хванах да приготвям трапезата, – казала хитрата кокошчица.

А петелът се надувал, перил се и вярвал, че толкова силно е кукуригал, та чак от края на гората са го чули.

След това гърмът повел петела при своята жена.

– Чух, че ми каза да приготвя богата трапеза, – започнала да обеснява жената на обидения гръм, – но защо трябва да те слушам? Ако искаш такава, направи си я сам.

Засрамил се гърмът и повече не настоял, че той има по-силен глас. Разбрал, че не е важно какъв глас имаш, а каква е жена ти!