Проповедта продължила прекалено дълго. На всички им дошло до гуша да слушат, особено след като четвърти път подред…. проповедникът казал:
– Дайте да прочетем още едно място от Свещеното Писание, още няколко стиха….. или по-добре цялата глава. Господ ни е дал повече, отколкото заслужаваме.
Една жена се обадила:
– Не, според мен, той ни е дал повече, отколкото можем да поберем.
Станимира се ожени за фермер и се научи да консервира плодовете от богатата им реколта. Тя можеше да прави всякакви консерви от царевица, боб, домати и много други.
Всичко това изисква много обучение и много работа, но Станимира не се отказа. Трудът даваше резултати и през зимата тя се наслаждаваше на многото консерви.
Така и ние трябва да съхраняваме Божието Слово в сърцата си, за да черпим насърчение по време на беда.
Когато сме спокойни и нямаме проблеми, Божите думи могат да ни събудят от духовна леност, както киселите и лютиви консерви събуждат нашите сетива.
Обещанията за Божията грижа и любов по всяко време в живота ни е като сладко от уханни плодове.
Запомнянето на стихове бе трудно за Станимира, но тя не се отказваше, защото това променяше сърцето ѝ, като го превръща в хранилище на Божието Слово, от което можеше да черпи мъдрост и любов.
Дечко се видя с Мина през лятото на морето. Той не знаеше, че повече няма да я види. Дечко дълго наблюдаваше бледото ѝ лице, по него бе изписано страдание.
Въпреки сенките под очите, те бяха толкова живи, че компенсираха общата отпадналост. А това състояние ѝ бе причинила химиотерапията, но той не знаеше още за това.
Мина бе изпълнена с любов, която предаваше на хората, които срещаше.
Беше толкова хубаво да я наблюдава човек, как играе с децата на плажа.
Дечко помнеше много добре, какво бе направила Мина преди три години за него. Той загуби родителите си при автомобилна катастрофа. Болката бе голяма, но именно Мина тогава му протегна ръка и му каза:
– Не се страхувай винаги ще бъда до теб!
Помнеше, как Мина го прегърна, а после двамата дълго плакаха заедно. Сякаш се бе отприщил бент, който нямаше край. Сълзите намаляха и болката се стопи.
Тогава Дечко още не знаеше, че самата Мина има нужда от помощ, дори повече от него.
– Господ е Пастир мой, няма да остана в нужда, – засмя се искрено Мина.
Явно тя напълно разбираше този стих. Той бе нейното послание на надеждата. Тя не веднъж бе изпитала Божията любов и милост, затова щедро се раздаваше, без да трепне пред трудностите.
Тялото на Мина бе отслабнало, но духът ѝ не бе сразен.
– От къде намираш сили за всичко това, – попита я Дечко.
– Черпя сила от вярата и упованието си в Бога. За мен Исус е най-цената жертава дадена за хората. Зная, че Исус Христос победи на кръста смъртта и от тогава, повярвалите в Неговото изкупително дело получават вечен живот.
Простички думи, но те докосваха сърцето и караха мнозина да потърсят отговор на въпросите си при Бога.
Христовата любов е по-силна от смъртта. Изпълвайки Мина, тя ѝ даваше сили да помага на ближния си, да преодолее мъката и болката си.
Всички страни по света са длъжни да се съобразят със стандартите на настоящата политическа реалност, за да не загубят позициите си и да не проиграят борбата за пазари, ресурси и по други въпроси.
Японският мироглед се отличава от този в европейските страни.
Независимо от това, официалните символи там са били одобрени през 1999 г.. Те са , както във всички страни знаме, герб и химн.
Сега, официалните делегации и гражданите в чужбина могат да докажат принадлежността си към дадена държава по общоприетия начин.
Всички национални японски символи са с древен произход, а националният им химн е най-старият в света. Той представлява пет стиха, които се повтарят два пъти, прославящи императора.
Химнът многократно е усъвършенстван по отношение на звученето и днешната аранжировка е утвърдена през 1888 г. В тази година Кимигайо きみがよ официално е бил утвърден като националния химн на Япония. Заглавието き み が よ се превежда като „Управлението на нашият император“.
Първата система от музикални ноти са се появили в дълбока древност. Още в Месопотамия са могли да записват музиката. Но в Европа мелодията на песните се предавала устно чак до VI в. н. е.
Тогава навлязла в употреба гръцката система на нотиране, в която нотите се назовавали с букви от гръцката азбука. Тази система и до сега се използва в някои страни на света.
Музикални ноти в сегашния смисъл на думата са се появили в XII век. Те са наречени на началните срички на първите шест стиха от латинския химн на Йоан Кръстител „UTqueant laxis / REsonarefibis / MIragestorum / FAmulituorum / SOLvepolluti / LAbiireatum, Sanctelohannes“ – “ Да могат твоите раби с несковани гласове да възпеят чудесата на твоите дела. Очисти от греха техните нечестиви уста, свети Йоане“.
Гуидо д’Арецо великият теоретик на музиката, първи забелязал, че на всеки от стиховете съответства тон от гамата и започнал да използва първите срички за обозначение на нотите.
Трябва да се отбележи, че седмата нота е получила постоянно име едва в XVI в. Тя е започнала да се нарича SIпо от първите букви на думата Sanctelohannes – „Св. Йоан“.
А нотата UT се е превърнала в DO чак в XVII в.