Колкото и странно да е такива графити идеално се вписват в градския пейзаж.
Локвите по пътищата, порутени стени, камъни в близост до оградите едва ли биха вдъхновили обикновен минувач. Но за един истински художник, дори неидеалния град може да бъде източник на вдъхновение. Забавните графити от JPS побеждават несъвършенствата на улиците и идеално пасват на градския пейзаж.
Ето една от идеите – „Екстремно спускане по пукнатината на стената“.
За JPS е важно да остане анонимен. Независимо от факта, че преди две години той е спечелил престижния английски конкурс Bizarre Magazine в категорията „Алтернативен Художник“, JPS не дава интервюта и скромно нарича себе си „обикновен уличен художник“. Въпреки това, едва ли могат да се нарекат „много обикновени“ неговите работи, те се открояват на фона от останалата част от графитите. Той улавя погледите и принуждава всеки да спре да погледне.
Друг художник, който работи в подобен стил, живее в един от френските градове и както JPS, се опитва да се превърне недостатъците на града в негово достойнство.

Баща и син отишли при един часовникар.
По стените на работилницата висели много часовници с фигури на животни и хора.
Всичко там подскачало, чуруликало и издавло невероятни звуци. Бавни или много подвижни мелодии се придружвали от весели звънчета. Някои от фигурите въртели очи, размахвали ръце и крака, други клякали или се въртели във вихрен валс.
Детето удивено плахо попитало:
– Татко, това всичко живо ли е?
– Не, сине, – засмял се бащата. – Тук е жив само часовникарят.

Как ще прекарат лятната ваканция децата ни? В гори, паркове, в планини сред природата или в задушните и затворените пространства на градските апартаменти с конзоли, таблети и телевизори? Аз определено гласуват за първия вариант.
Британско изследване, проведено от Националния тръст по здравеопазването е публикувало страшни за мен цифрите: при децата часовете насаме с природата бързо намаляват. Те прекарват повече време между четирите стени на жилището си или във вътрешността на превозното средство, особено при задръствания.
За растящото поколение природата е една абстракция, а не реалност. Много деца не искат да идат сред природата, защото там „има много комари, бобулечки, които ги хапят и няма Интернет“.
Желанието за разходка е изместено от предпочитанието да се седи в социалните мрежи. Командата: „Марш в стаята си!“ вече не е наказание, защото там има множество мигащи устройства и връзка с Интернет.
Това „дисконектване“ на природата влияе отрицателно, както на физическото, така и на психическото здраве. Как изолацията от природата ще повлияе на растежа, вече може да се прогнозира, но нищо добро не се очаква в това.
Разбира се, това не е никаква медицинска диагноза, но точно описва това, което виждаме навсякъде: природата престава да бъде „майка“, „учител“, „детски кът“.

Какво ви тревожи и не ви дава спокойствие? Навярно ще кажете: „Нищо“.
Но всеки от нас има нещо, което го тревожи, не му дава мира. Обикновено това са мислите за настоящето и най-вече за миналото, в което се осъждаме и не можем да си простим.
Единственото, от което трябва да се боим е Бог. Нужно е да осъзнаем Неговото присъствие.
Майката винаги присъства в съзнанието на детето си, дори и когато то не мисли специално за нея. Така трябва и ние да живеем, да се движим и да съществуваме в Бога.
Ако Бог е винаги с нас навсякъде, в нас не може да проникне нищо, нито безпокойство, нито мъка, нито вълнения…. Осъзнавайки това разбираме, защо Нащият Баща толкова сериозно говори за греха на безпокойството и опасенията.
Как може да не Му се доверяваме, когато Той ни е оградил отвсякъде? Ако Бог е навсякъде с нас, ние имаме надеждна броня срещу всички атаки на врага.
В скръб, в недоразумение, при клевета, във всяко подобно нещо, ако нашият живот е скрит с Христос в Бога, Той ще ни пази. Ние сами се лишаваме от това чудно откровение, а трябва непрестанно да общуваме с Бога.
„Бог е нам прибежище“  и нищо не може да проникне през тези стени, ако ние сами не позволим това.

Първоначално тя е създадена през 1701 г. за първия крал на Прусия, но скоро преминала в Русия като подарък за Петър Велики. Отново е преместена в Зимния дворец при Елисавета.
Площта на стаята, включително и стените е 55 кв.метра. За направата й са отишли 10 години и 6 тона кехлибар.
По време на Втората световна война са се опитали още веднъж да преместят стаята, за да я запазят, но кехлибара с времето бил станал много чуплив и това не станало.
За това просто я облицовали с обикновенни тапети. Но германците я намерили и когато я разпознали, я изпратили в Кенигсбергския замък, който бил разрушен по време на войната.
Никой не знае дали кехлибарената стая е оцеляла след бомбардировките.