Мартин крачеше из стаята и разсъждаваше на глас:

– Това беше само шега, но колко бързо отиде далеч . …..Дори невинното докосване нямаше място там.

Той разроши косите си и попита:

– Какво да правя, за да не падам отново в този капан?

И след дълго размишление достигна до следния извод:

– Може би трябва да задам друг въпрос, много по-правилен за случая. Бих ли направил това, ако съпругата ми стоеше до мен. Ако не я уважавам, не трябва да се двоумя поради факта, че тя не ме вижда.

Марин седна и продължи нервно:

– Ако не флиртувам с колежка, защото жена ми не присъства, защо изобщо го правя? Да започна разговор с непозната … ами ако тя реши да постъпва спрямо мен так особено, когато не съм с нея.

Болка от ревност прободе сърцето му.

– А тя как би се чувствала? Навярно няма да ѝ е леко.

Какво му оставаше, освен да падне на колене и да се помоли?!

И Мартин го направи.

– Господи, помогни ми да уважавам съпругата си, – мълвеше той в отчаянието и безизходицата си, – да избягвам взаимоотношения с други жени, които биха ме отдалечели от нея и разрушили нашия брак. …. Научи ме да се отнасям към жена си така, както бих искал тя да се отнася с мен.

В Мартин настана мир. Лицето му засия от радост, а сърцето му се изпълни с любов.

Николай бе много притеснен. Не намираше изход в ситуацията, в която бе изпаднал.

– Нали се молих?! Нима Бог не ме чува? – Николай удряше с юмруци по стената.

Крачеше ежедневно нервно из стаята, търсейки начин да ускори нещата.

Заплашваше, договаряше се, манипулираше…..

Обърна се за съвет към лекар, адвокат, психолог, …

Но в крайна сметка бе напълно изтощен.

Имаше чувството, че е на предела на силите си.

– Защо? Поради каква причина Бог забавя отговора Си? – отчаян Николай попита приятеля си Тихомир.

– Понякога Бог чака да изчерпим всеки друг начин за помощ, – кротко обясни Тихомир.

– Защо така постъпва? – яростно изрева Никола.

– За да осъзнаем без всякакво съмнение, че сме напълно безпомощни без Него, – усмихна се благо Тихомир.

Катя Стаменова бе назначена за учителка в едно училище. Там преподаваше на второкласници.

Директорът още в началото ѝ заяви:

– Ние се гордеем с прогресивната си позиция по въпросите на пола. Тук учим учениците от всички възрасти, че понастоящем са признати 1389580542 пола. Ако се отклоните от това, ще последват бързи дисциплинарни действия.

– Но … – плахо възрази Стаменова.

Директорът гневно я погледна:

– Спазването на основната биология, хилядите години натрупано знание и самият здрав разум няма да бъдат толерирани. При нас се включват всички идеи и се приемат всички гледни точки. Така че изразяването на мнение различно от одобреното, е неприемливо.

Катя едва си бе намерила работа и привидно се съгласи, но един ден ѝ писна.

– На какви глупости уча всъщност децата? – запита се тя.

Същата сутрин Стаменова застана пред учениците си и ги попита:

– Хей, деца! Познайте колко пола има?

А след това категорично заяви пред малчуганите:

– Има само два пола.

Стаменова веднага бе изтеглена от класната стая. Даден ѝ бе отпуск и се очакваше разследване по случая.

Има едно място, то е съвсем наблизо, евтино и много вълнуващо. Става въпрос за фризьорски салон.

В него фризьорката влиза в задната стая и хвърля монета, за да реши, дали да направи добра прическа или …

– Хммм, да направя ли така, че този човек да изглежда добре? Или напълно да съсипя седмицата му, като направя тази прическа без всякаква надежда за поправка? – пита се фризьорката, преди да хвърли монетата във въздуха.

Това не ви ли се струваха прекалено забавно?!

Вълнуващото във всичко това е, че след работата на фризьорката вие изглеждате наполовина прилично или непоправимо неприятно през следващия месец, а може и за по-дълъг период.

Защо се случва всичко това?

Очевидец обвинява фризьорката:

– Тя непрекъснато разговаря с децата си по телефона и не обръща внимание на това, което прави.

Обикновено след като свърши, самата тя успокоява:

– Прическата ви стана чудесна.

Но когато пристигнете в къщи, разбирате, че това което са извършили на главата ви никак не е добро. То всъщност е ужасно.

Той бе най-обикновен паяк, който търпеливо тъчеше паяжините си, но ….

Стопанката на дома често го преследваше с метлата.

Където и да скриеше паяжините си, тя със зоркото си око веднага ги откриваше и ги унищожаваше.

– О, – стенеше паякът, – ако бях рибар и голяма риба всеки ден ми разкъсваше мрежите, как щях да живея?!

Паякът от многобройните битки със стопанката, бе загубил части от тялото си.

Един ден се отказа и се оттегли от полесражението.

Е, големи и вкусни мухи не можеше да лови в големите стаи вече.

За това се приюти в библиотеката зад една малко позабравена малка статуетка.
Там рядко се срещаха мухи, но поне бе по-спокойно.

Така си и остаря.

– Ех, да можех да помоля тази усърдна в чистенето жена, – въздишаше паякът, – да ми оставя по една две мухи и да не ги избива всичките.

Но за съжаление, тя изобщо не можеше да го чуе.