Хладно бе. Времето си поплакваше с големи едри или малки сълзи в зависимост колко едри, и тъмни облаци го притискаха.

Това не пречеше на разгорещилите се в спора дядо Сандо и бай Михо седнали на топло в кръчмата на Спиро.

– Кажи ми сега, – питаше настървено Сандо, – като дойде някой непознат в село, първо за какво го питат хората?

Бай Михо засука големия си мустак и каза:

– То се знае. Колко пари изкарваш?

– И какво следва от това? – наежи се Сандо. – Аз съм това, което печеля.

– Чакай сега, – завъртя глава Михо, – хората определят собствената си стойност от това, колко пари имат и какви материални придобивки притежават – кола, вила, апартамент, …

– За по-младите нов смартфон, таблет с повече екстри, лаптоп и какви ли не джаджи, – намеси се Спиро.

– Човек е хванат в капана на тази заблуда, която непрекъснато го подмамва: „Ако работиш на две места, ще си купиш кола нов модел и ще бъдеш по-успешен, в очите на околните“, – добави Михо.

– Психолози и разни изследователчета твърдят, че богатите са най-ядосаните хора – наблегна Сандо.

– На какво? – ококориха учудено очи Михо и Спиро.

– Когато не им достигат пари, за да си купят поредната играчка беснеят, – поясни Сандо, – а когато се снабдяват със всичко, което им хареса са неудовлетворени.

– Тогава за какво им е богатството? – възкликна Спиро.

– Живот изпълнен със събирането на материални притежания е пълна глупост, – махна с ръка Михо.

– Бог е Този, Който дава истинския живот и радост в пълна мяра, – удари с ръка по масата Сандо.

Михо повдигна вежди и иронично добави:

– Днес на никому не е нужен Той, особено на младите. Те са си самодостатъчни, мъдри и надарени.

– И до къде ще стигнат така? – попита Сандо.

– За това сме я докарали до тоя хал, – отсече Спиро и отиде да сервира на другите маси.

Имаше си Димо два крака, ляв и десен. С тях той тичаше, подскачаше и се радваше на всичко около себе си.

Но веднъж краката спяха да се движат. Димо се натъжи.

Горкият не знаеше, че двата му крака бяха влезли в сериозен спор.

– Разбери, аз съм дясна нога и съм по-важен от теб. Аз поемам първите удари, когато връхлетят върху нас. Когато Димо реши да отскочи се отблъсква от земята чрез мен. Освен това дясната посока я смятат винаги с правилната. А ти какво? Дърпаш момчето само на ляво.

Левият крак се обиди. Не знаеше какво да отговори, за това се нацупи. Спря да реагира, независимо от това на къде го теглеше десния крак.

Не това на нищо не приличаше.

Десния крак се мяташе насам натам, но тялото на Димо стоеше на едно място.

Виновникът за спора опита да убеждава и моли левия крак, но резултата бе плачевен.

Димо гледаше уплашено краката си и се чудеше:

– Какво става? Аз не мога да се движа.

Накрая десният крак разбра, че без левия няма да може да отиде по-нататък и си призна грешката:

– Сгреших. Прости ми, че говорих глупости. Ние не можем един без друг….. И не бива повече да се караме.

– Добре, – тежко въздъхна левия крак.

Изведнъж Димо подскочи, плесна с ръце и хукна.

А левият крак отбеляза:

– Понякога можем да стигаме до спорове, но никога до кавги.

Денят се очертаваше скучен и бездеен.

– Какво може да прави човек в такова горещо време, особено ако си на 78 години? – зададе си въпрос Елена.

Погледа ѝ бе привлечен от две тинейджърки. Те оживено размахваха ръце и се усмихваха глупаво една на друга.

Елена ги приближи, засмя се притеснено и попита:

– Извинете, май ви прекъснах. Като остарее човек бърка и се намесва, където не му е работата. За какво си говорехте?

– За брака, – отговори Ана.

– О, – възкликна Елен, сякаш ставаше въпрос за нещо, което я интересуваше много.

Юлия за да охлади ентусиазмът ѝ а попита:

– Как се казва вашият мъж ви? От колко години сте женени?

Елена сбърчи нос и започна да пресмята, накрая заяви:

– С Крум сме били женени винаги. Така се случва като остарееш. Изчезва времето, преди другият да го е имало.

– Това много ми харесва, – призна си Юлия. – Как се справяте? Живели сте толкова дълго заедно….

– Борим се …. – повдигна вежди Елена.

– Не звучи никак романтично, – намръщи се Ана.

Елена им намигна хитро:

– Трябва да се изслушвате. Е, не през цялото време, защото тогава трудно ще си прощавате.

– С Ана умеем да се сдобряваме, – заклати глава Юлия. – Понякога се караме нарочно. Уф, …….. вече и аз не знам.

Елена погледна брачната си халка и замислено отбеляза:

– След като се влюбихме с Крум се уговорихме как да се караме. Той каза, че първоначалното влюбване приключва и хората започват да се карат. Това става независимо дали искат или не. Тогава решихме, че колкото и да сме ядосани, няма да казваме нещо, с което бихме наранили другия. И няма да спорим с цел непременно да спечелим, защото след това нито един брак не оцелява.

– И всичко това ви е помогнало? – попита Юлия.

– Не знам, – призна си Елена.

– Как така? – Ана ококори очи.

– Влюбването ни така и не приключи, – Елена виновно наведе глава.

След всичко казано, Ана и Юлия не можеха, да не харесат Елена.

Работата над този обект привърши. Доволни от свършеното инженер Благой Личев и помощника му Кирил Занков потънаха в задушевен разговор.

Наред със споровете, които водеха по време на работата си, те имаха и време за обсъждане на други въпроси, които ги вълнуваха.

И двамата обичаха да четат и търсят отговори на неразрешени мистерии и загадки. За това много си допадаха.

– Почти всяка седмица разговарям с хора, които мислят, че успехът зависи единствено от таланта или образованието, – отбеляза Благой.

– А не е ли така? – попита Кирил.

– Но това не изчерпва всичко, – възмути се Благой.

– Какво имаш предвид? – погледна го озадачен Кирил.

– Ето това, – плесна с ръце Благой, – възможността да дърпаш правилните конци, да си попаднал на правилния човек, да бъдеш на точното място в точното време, да познаваш необходимите хора, да изиграеш правилно това, което имаш.

– Обикновено човек е впечатлен от това, което вижда, – Кирил си мислеше за представителността на човека не само външно, но и със знания.

– Колко хубаво би било да развием способността да гледаме в сърцето на човека? – въздъхна дълбоко Благой. – Чудесно би било да се освободим от ограниченията на строго физическото зрение, за да можем да четем скрити черти на характера у всеки.

– Да си кажа честно, мисля, че тези, които са физически слепи, често виждат повече от зрящите, – изтъкна Кирил. – Те възприемат много повече по отношение на тона на гласа, звука на приближаващи се стъпки или при ръкостискане.

– Които имат зрение, обикновено неблагоразумно възприемат способността да се откриват по-дълбоки неща, неизказаното, характера, – наблегна Благой.

– Бог може и иска да ни даде тази способност, – възторжено възкликна Кирил. – Ние не сме родени с нея.

– И какво излиза? Че възрастта няма нищо общо с постиженията и ангажираността, – потърка длани Благой. – Благочестивият живот е основа на истинския.

– Освен това вярата е въпрос на избор, а не на сила, – добави Кирил.

– Трябва непрекъснато да се стремим, да усещаме невидимото и незабележимото слушайки внимателно Този, Който иска да ни го открие, – заключи Благой.

Двамата бяха приближили спирката и се качиха в спрелия автобус. Разговорът им бе секнал, но и двамата продължаваха да разсъждават върху мислите, които обмениха.

Какво ли човек няма да чуе за съботата. Едни казват, че трябва да се спазва. През този ден нищо не трябва да се прави.

Последователите на Христос смятат, че това не е за тях. Освен това първите християни са се събирали в неделя, поради възкресението на Исус в този ден.

Децата имат друг подход към нещата. Те не се съобразяват със споровете на възрастните, за това изнамират неочаквани и нестандартни отговори на затрудняващите ги въпроси.

Ето ви един чудесен пример случил се в неделното училище на една малка църква.

Децата стояха тихо. Със зяпнали уста те следяха разказа на учителката си. Тя им разказваше една от историите в Библията:

– В синагогата влезе един човек с изсъхнала ръка. Фарисеите искаха да обвинят Исус, за това го попитаха: „Позволено ли е на човек да изцелява в събота?“ А Той им отговори: „Кой човек от вас, ако има една овца и тя в съботен ден падне в яма, не ще я улови и извади? А колко е по-скъп човек от овца! Затова позволено ли е да се прави добро в съботен ден?“ Тогава Исус се обърна към човека и каза: „Простри ръката си“. И мъжът я простря, и тя стана здрава като другата.

Децата бяха ококорили очи и всяко от тях се опитваше по свой начин да осмисли чутото.

– Как мислите, защо фарисеите не са се покаяли  по време на проповедта на  Исус? – попита учителката.

Децата взеха да се спотайват. Дончо, какъвто си беше пъргав и припрян, скочи от мястото си с вдигната ръка. И преди учителката да му даде думата, бързо изстреля на един дъх, това, което първо му бе дошло на ум:

– Защото е било събота ….. – Дончо се почеса по тила и самонадеяно поясни, – Нали на този ден нищо не е трябвало да се върши …….