Хиляди туристи от всички краища на света идват в щата Виктория,  Британска Колумбия, за да видите най-известната цветна градина.
Един човек разказвал за посещението си там:
– Преди няколко години , имаше възможност да отиде там.  И ето какво узнах за самите цветя посадени там. Едно време това място е било негоден, на никого ненужен участък от земя, затрупан от боклуци и пълен със застояла вода. Това било един вид бунище.
На една млада християнска двойка Господ открил във видение, че този запустял участък, те трябва да превърнат в благоуханна градина. Следвайки това откровение, те превърнали на никому ненужния участък в място с неописуема красота и аромат.
Не прилича ли това на нещата, които Бог прави с нещастните, падналите и никому ненужни грешници? Бог измива каещите се с кръвта на Исус Христос, дава им нови сърца и посредством благодатното действие на Святия Дух насажда прекрасни цветя с чудесно благоухание.
Любовта е едно от най- прекрасните качества от плода на Святия Дух. Тя е майка на всички добродетели, причина за всички хубави неща. Любовта подслажда горчивата чаша на живота, премахва спомени от мрачното минало, повдига безнадеждно отпуснатата глава, просветлява помръкналия взор, повдига отпуснатите ръце и укрепява треперещите колене.
Любовта е най-мощното оръжие в борбата срещу злото. Тя се превръща пустинята в цъфтяща и ароматна градина.

Бродел демон нетърпелив да вземе душата на някого. Преди да вземе душата му, демонът карал човека да изпадне в отчаяние. Това било обичайна практика.
Демонът видял едно момиче, което стояло и се усмихвало. Той пристъпил към него и го попитал:
– Защо се усмихваш?
– Щастлива съм с моя любим! Чакам го, той скоро ще дойде, – казало момичето.
Демонът махнал с ръка и разделил момичето от любимия й. Но то продължило да се усмихва.
Демонът се изненадал:
– Защо се усмихваш? Нали ви разделих?
Момичето отговорило:
– Ти ни раздели, но не взе щастливите ни спомени, за които му благодаря!
Демонът отново махнал с ръка и й отнел паметта, но момичето продължавало да се усмихва.
Демонът бил като зашеметен:
– Отнех ти паметта! Ти не знаеш коя си, не си спомняш любимите хора! Защо на лицето ти има усмивка?
Момичето казало:
– Не помня коя съм аз, не си спомням близките си….. Но аз мога да ги намеря и отново да се влюбя! Не е ли прекрасно това, да придобиеш нови чувства?
Демонът се ядосал:
– А, ясно, разбирам в какво се състои работата! Чувствата!
И той отнел възможността на момичето да чувства. Направил сърцето й хладно и безразлично, но момичето продължило да се усмихва.
– А сега какво? – изкрещял демона.
– Аз не чувствам нищо. Усмихвам се, защото никой вече не може да ми причини болка! – казало момичето
Демонът я погледнал, махнал с ръка и си тръгнал…. При момичето дошъл любимия й и я прегърнал.
– Благодаря ти, скъпи, тук  стана студено….. усещаш ли ? – прошепнало то.
– Мисля, че твоята усмивка ще стопи всеки лед! – казал приятеля й.
Момичето се усмихнало. Двамата се хванали за ръце и тръгнали по алеята… Демонът се загледал след тях.
– Изглежда оптимистка….., но този свят е пълен отчаяни и огорчени…, – промърморил демона и тръгнал да търси друга жертва.

Има неща, което ни кара да тъгуваме за мястото, което сме напуснали. И това ни се случва независимо дали сме видели там добро или обратното.

Споменените са свързали всичко, което е било хубаво и което сме загубили. Копнежът на сърцата ни може да бъде още по-горчив, ако съжаляваме, че преживяното е било лошо и че не сме постигнали онова, което сме можели, и че споменът ни е сведен до измамни надежди

Ходът на времето изтрива истинските контури на миналото така, както вълната заличава рисунките ни на морския пясък.

Накрая и най-лошото се изтрива, а най-доброто ни се струва по-хубаво, отколкото е било в действителност.

Когато сравняваме миналото с настоящето, изпитваме само болка и тежест в сърцето.

Това е една от основните причини, поради които не можем да изградим нито настоящето, нито бъдещето си въз основа на миналото. Онова време, което няма да се върне, не е било никога такова, както ни подсказва сърцето и ореола от неискреност, с който го обграждаме, само нн пречи да се радваме на настоящето и ни отдалечава от бъдещето, което би могло да бъде щастливо.

Телефонът звънеше през целия ден, докато се опитвах да завърша това, което бях започнала от сутринта. Постоянните и неизменни въпроси, някой се сетил, че съм имала нещо, от което той имал нужда….
През нощта е друго. Телефонът, това досадно изобретение, немее в ъгъла, а аз свободно можех да мисля и да излагам мислите си на хартия. Разхождах се от единия край на стаята до другия, обмисляйки как да изразя по-добре хрумналата ми идея. Времето като, че ли бе забавило бяг и усещах само мира и спокойствието около себе си.
Само че и това мина. Особено откакто навлязохме в ерата на звуковата електронна техника. Сега вече дори и късно през нощта, ако не един, то друг от подрастващите гърми нейде в съседство, надул до невъзможност любимата си музика.
Творческият порив е наследствено програмиран в човека и всеки иска да създава нещо и ако не може нищо друго да създава, произвежда шум. Някога ние правехме това, като изтощавахме гърлата си, докато прегракнат, но сега има по-мощни и шумни заместители.
Тия, сегашните, разглезени от техниката, са по-хитри и по-лениви. Те просто пускат устройството още по-силното. А къде може да се сравни немощният човешки глас с един модерен звукозапис.
Затварям прозорците и спускам пердетата, за да се изолирам от бушуващата в съседство поп истерия, и се старая да не мисля за заплашващия ме рак в белия дроб. Непроветреното помещение… спарения въздух…
И все пак аз продължавам да живея като нощна птица, една вече уморена и побеляла птица, която крачи напред-назад в кафеза на стаята, а понякога спира и вперва невиждащ поглед в пространството, замислена за нещо. Толкова нощи, без даже да се броят дните, вече са се изнизали, стопили се без следа, а пред теб само купчина изписани листове и спомени…
Нощта. Чудесно време за работа. Но когато работата не върви, най-добре е да си легнеш. Иначе става неприятно. На известна възраст най-трудно поносима компания е тая, да останеш насаме със себе си.

Всички ние сме наранявани в миналото и сме изпадали в ситуации, в които другите са ни разочаровали. Трябва да превъзмогнем тези спомени, а не да „умуваме” дълго над тях. Нямам в предвид да ги сметем под килима, като ненужен боклук, който може да излезе наяве по всяко време.

Преодоляването на болезнените преживявания отнема време и усилия.  И все пак ако честно се изправим срещу нещата, които сме изстрадали и простим…..  Не да намерим извинение, а да простим на хората, които са ни засегнали, ще се освободим от горчивината и ще можем да погледнем ведро напред в бъдещето.