Петър и Иван бяха съседи, делеше ги само една ограда. Разбираха се и си помагаха, кой с каквото може, докато един ден две от кокошките на Петър попаднаха в двора на Иван.

Попаднали в зеленчуковата градината на съседа, кокошките се заеха бързо да си клъвнат това, което им се харесваше, а останалото разринаха и разровиха с краката си.

Когато Иван видя опустошената си градина, се хвана за главата. Ядоса се, грабна „нахалничките“, тресна ги о земята и те не мръднаха. След това набрал инерция, Иван изпълнен със злоба и омраза, прехвърли клетите създания в двора на Петър.

Като чу тупването, Петър излезе да види какво става. Видя окървавените птици. Първоначално се ядоса и бе готов да отмъсти за безжалостното изтребване на кокошките си, но …

Сдържа първият си порив.

– Ако бяха седели мирно в двора ми, нямаше да ги постигне такава участ, – започна да разсъждава на глас Петър. – Кой знае колко поразии са направили на съседа. Трябва да намеря мястото, от където са се проврели или прехвръкнали и да сложа преграда, така че повече да не пакостят, но …. първо ще ида при Иван.

Когато комшията видя Петър на вратника си, обърна му гръб и закрачи към дома си. На Петър му стана тежко, но наведе очи и извика:

– Иване, прости ми, не забелязах кога са се вмъкнали в двора ти.

Иван се обърна, очите му бяха кървясали, а ръцете му свити в юмруци, готов да удари неканения гост.

– Вероятно са ти сторили много поразии, – смирено каза Петър. – Готов съм да ти заплатя загубите.

Бурята в сърцето на Иван утихна, погледът му се проясни и виновно погледна комшията си:

– Прощавай, Петре, в яростта си убих животинчетата ти.

Двамата се засмяха и седнаха под големия орех в двора на Иван. Поприказваха си. Мирът и спокойствието отново се настани между тези два съседни двора.

От малките неща могат да възникнат големи крамоли. Но човек не трябва да се поддава на гнева, защото той е лош съветник.

Нека бъдем миротворци, хора, които не само леко преживяват огорченията, но и насаждащи миролюбие навсякъде и спрямо всекиго.

–

Да бъдеш учител е голяма отговорност, всеки знае това.

Това е знаел и учителят от китайската провинция Съчуан Фан Мезонг.

Когато започнало земетресение, той казал на учениците си:

– Запазете спокойствие. Това е земетресение.

Във всичко това няма нищо лошо, ако след думите си  не избягал от класната стая, без да се оглежда.

Така без да спира, Мезонг стигнал до средата на футболното игрище. Там забавил тичането си, осъзнавайки, че прави нещо нередно.

В Китай не поощряват раждаемостта, но не е прието децата да се оставят в опасни ситуации на произвола на съдбата, особено, ако грижата за децата е твоя пряка отговорност.

Фан бил честен, когато трябвало да обясни постъпката си. Той не търсел начин да се измъкне, а си признал:
– У мен е много развит инстинкта за самосъхранение. Никога не съм бил смел. По принцип не ме интересува ….“

Честността на учителя е ценно качество, но Фан Мезонг изгубил работата си.

Зрението на Борис съвсем отслабваше с възрастта и той се нуждаеше от много повече грижи.

Жена му Дафина беше непрекъснато около него. Грижите около съпруга ѝ ангажираха цялото ѝ внимание. Тя нямаше нито минутка свободно време. Вечер се строполяваше в кревата си умаляла и си мислеше:

„Какво ли ме чака утре?“

И неусетно заспиваше. А утрото не обещаваше нищо ново.Тя се чувстваше незабелязана и недооценена.

– Разбирам, че всички са загрижени за него, заради положението му, – казваше си тя, – но се чувствам като някаква прибавка към него, а не пълноценна личност.

И тя се помоли:

– Господи, помогни ми! Чувствам се много уморена от всички тези грижи…..Нямам минутка спокойствие или време за себе си. Знам, че грижейки се за съпруга си, изпълнявам съпружеския си дълг, но не се чувствам удовлетворена, това не ме радва ….. Знам, че не трябва да е така, помогни ми, моля Те!

Вечерта, когато си лягаше Дафина осъзна, нещо, което бе пропускала до сега.

– Исус ме оценява така, както никой човек не може да ме оцени, – каза си тя. – Той ме познава и обича. До сега са ме учили на това, но едва сега го разбирам истински.

Това бяха утешителни мисли, дошли точно навреме. Дафина се почувства отново силна, а тя имаше нужда точно от това.

И тя се усмихна:

– Като погледна назад, се изумявам за случаите, в които Бог ме е лекувал емоционално и ми е връщал чувството за сигурност и вяра в себе си. Той винаги е знаел моите нужди и ми е отговарял преди да съм Го помолила.

Господ е милостив към нас, за това и ние трябва да показваме милост към хората.

Преди да видим нещо наяве, ние го виждаме в ум си.

Животът не е безполезна руда. От тъмнината се добива желязо, което издържа поредния удар. Така то става прекрасно и полезно парче.

Бог ни изпраща видения, а после ни води в долината, за да ни приведе в съответстващия вид, да ни поочука малко. И ето в тази долина много от нас падат духом и се отказват от всякакви видения.

Всяко видение става реалност, ако имаме достатъчно търпение. Помислете колко много време има Бог в запас! Той никога не бърза, а ние ужасно бързаме.

Открило ни се е нещо забележително и славно и …ние се впускаме в бой, но видението веднага не става реалност.

Бог трябва да ни прекара в долината през огън и вода, за да се получи от нас това, на което Бог може да довери не видението, а самата реалност.

От този момент, когато Бог ни открива нещо, Той не престава да се труди, докато не ни доведе до съвършенство. А ние отново и отново се теглим от ръцете Му и се опитваме нещо от себе си да изковем.

Видението, което ни изпраща Бог не са въздушни замъци. Той ни показва, какви иска да ни направи.

Позволете Му да ви сложи на грънчарското Си колело и да ви върти, както Му е угодно, тогава от вас ще се получи, това, което ви е изявено във видението.

А в същото време не се обезкуражавайте и не падайте духом. Ако Бог нещо ви е открил, можете със всички сили да се борите да се задържите на предишното ниво, но при вас това няма да се получи….. Бог няма да ви даде спокойствие.

Хора, които винаги си спомнят за Небесното Царство, даже и в най-мрачните дни остават ведри и радостни.

Ако възприемаме Небесната слава като реалност, ако малко внимание отделяме на материалните вещи, а повече на духовните и вечните, нас трудно ще ни разтревожат.

Това не е бягство от реалността, както смятат някои. Напротив, твърдата вяра в бъдещото, ни прави по-отговорни в живота.

Около нас има хора, които даже и на ум не им е идвало да помислят за рая или ада. Как ще научат за своето бъдещето, ако не им кажем какво ги очаква?

Истинското бягство от действителността се заключава в нежелание да се погледне в бъдещето и да се приеме това, което Бог е приготвил за нас.

В тези мрачни дни, пълни с объркване и несигурност, всеки християнин, който уверено гледа към бъдещето, запазва спокойствието и радостта си, знаейки че един прекрасен ден ще се възцари Христос, а ние „ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.