Характерът на християнин се проявява не в добрите дела, а в уподобяването му на Бога.

Ако Божият Дух те преобразува отвътре, това ще се прояви в живота ти не с добри човешки качества, а с Божествени.

Божият живот в нас се появява като живот на Бога, а не чрез човешки старания да живеем праведно.

Тайната на християнина се заключава в това, че в него по благодат Божието естествено става свръхестествено. И това се проявява в ежедневните дела, в малките неща, а не само в моментите на общение с Бога.

Когато се сблъскваме със суетата на този свят, ние с удивление забелязваме, че у нас има сили съхраняващи поразително спокойствие, когато сме в центъра на тази суета.

Нашето поколение консумира най-много развлечения в историята на човечеството.

Имаме стотици телевизионни канали; Професионалните спортни екипи и поп групи, които събират, а след това харчат милиарди долари.

Милиони хора имат втора или дори трета къща за почивка. Нашите деца се разстройват, ако не им дадем най-новата компютърна игра за поредния празник.

Убедена съм, че безумното преследване на забавленията е симптом на много дълбоко явление.

Някои смятат, че сме най-скучно поколение в историята и може би те са прави. Някъде дълбоко в нашите сърца живее неудовлетвореността, празнотата, викащи за вътрешен мир и спокойствие, които с нищо не можем да наситим. И колкото повече се опитваме да го задоволим, толкова е по-силно неудовлетворението ни.

Само Христос може да насити празнотата на сърцата ни. Веднага щом се отворим, за да Го посрещнем, Той ни изцелява и ни дарява с мир, какъвто „светът не дава“.

Наситили се на зрелищата, много от публиката в цирка, се насочиха към бюфета, за да утолят жаждата си. Времето беше горещо, а под купола на цирка, бе задушно.

За да си купят лимонада Симо и баща му отидоха в бюфета, който се намираше зад кулисите на цирка.

Там на малко столче седеше жив клоун. Той имаше червена перука и голям червен нос. Беше се облегнал на масата, пиеше чай и хапваше сандвич.

Симо го наблюдаваше и очакваше да се случи нещо смешно. Може би клоуна да подхвърли чашата с чая, а след това майсторски да я хване без да я разлее.

Но нищо не ставаше. Симо приближи, за да вижда по-добре и да не пропусне нищо, ако изобщо се случеше нещо.

Момчето започна да се смее предварително. Клоуна го погледна и строго каза:

– Защо се смееш? Махай се от тук!

Симо смутено се се отдръпна назад.

– Татко, той ме изгони, – оплака се Симо.

– И добре е направил, – каза баща му. – Сега той е уморен. Трябва да хапне и пийне на спокойствие. Сега той не е клоун, а човек като теб и мен.

Това никак не се побираше в главата на Симо: „Как така? Хем е клоун и в същото време не е клоун?“
– А аз си мислех, че клоуните винаги са смешни, – каза тъжно Симо.

По време на работата по музиката към трагедията „Егмонт“ Бетовен често се срещал с Гьоте. Двама велики мъже бавно се разхождаха по алеите на виенския парк и водели своите не забързани беседи. Много от минаващите им се кланяли.

По това време Гьоте заемал висок държавен пост. Той бил привикнал с раболепното внимание на подчинените си. За това всички поклони приемал за своя сметка. Отговарял им с леко повдигане на шапката си.

Изморен от това поетът се оплакал на композитора:

– Отегчен съм от всички тези безкрайни поклони!

– Ваше превъзходителство, не се ядосвайте – каза Бетовен с олимпийско спокойствие. – Може би част от тях са и за мен.

Петър и Иван бяха съседи, делеше ги само една ограда. Разбираха се и си помагаха, кой с каквото може, докато един ден две от кокошките на Петър попаднаха в двора на Иван.

Попаднали в зеленчуковата градината на съседа, кокошките се заеха бързо да си клъвнат това, което им се харесваше, а останалото разринаха и разровиха с краката си.

Когато Иван видя опустошената си градина, се хвана за главата. Ядоса се, грабна „нахалничките“, тресна ги о земята и те не мръднаха. След това набрал инерция, Иван изпълнен със злоба и омраза, прехвърли клетите създания в двора на Петър.

Като чу тупването, Петър излезе да види какво става. Видя окървавените птици. Първоначално се ядоса и бе готов да отмъсти за безжалостното изтребване на кокошките си, но …

Сдържа първият си порив.

– Ако бяха седели мирно в двора ми, нямаше да ги постигне такава участ, – започна да разсъждава на глас Петър. – Кой знае колко поразии са направили на съседа. Трябва да намеря мястото, от където са се проврели или прехвръкнали и да сложа преграда, така че повече да не пакостят, но …. първо ще ида при Иван.

Когато комшията видя Петър на вратника си, обърна му гръб и закрачи към дома си. На Петър му стана тежко, но наведе очи и извика:

– Иване, прости ми, не забелязах кога са се вмъкнали в двора ти.

Иван се обърна, очите му бяха кървясали, а ръцете му свити в юмруци, готов да удари неканения гост.

– Вероятно са ти сторили много поразии, – смирено каза Петър. – Готов съм да ти заплатя загубите.

Бурята в сърцето на Иван утихна, погледът му се проясни и виновно погледна комшията си:

– Прощавай, Петре, в яростта си убих животинчетата ти.

Двамата се засмяха и седнаха под големия орех в двора на Иван. Поприказваха си. Мирът и спокойствието отново се настани между тези два съседни двора.

От малките неща могат да възникнат големи крамоли. Но човек не трябва да се поддава на гнева, защото той е лош съветник.

Нека бъдем миротворци, хора, които не само леко преживяват огорченията, но и насаждащи миролюбие навсякъде и спрямо всекиго.

–