Шумна компания от момчета и момичета вдигаше доста врява в заведението. Околните им се поскарват от време на време, те позамлъкнат, докато не се излее поредната вълна от мощен и неудържим смях. Какво да го прави човек, млади са още, кръвта им ври въе вените?!

Едно от тях, младо широкоплщесто момче, с буен рус перчем и святкащи сини очи разказваше за приключенията си в планината. Бил на ски миналата седмица с буйни глави като него.

По едно време се разкрещели и развикали, така не забелязали, че с виковете си предизвикали една малка лавина.

– Изведнъж, Виктор ме дръпна рязко в страни и тя прелятя край нас, – очите на Спас трепнаха при спомена.- На косъм бяхме.

– А знете ли на какво прилича шумът от падаща лавина? – попита многознайкото на групата Тотьо.

Изабела притвори очи мечтателно и каза:

– На морски прибой.

Рангел поклати глава:

– Това е нищо в сравнение с тази хала.

Тотьо се изперчи напред и почти издекламира:

– Звучи точно като гръмотевица, а звукът ѝ непрекъснато се усилва.

Катето смушка Изабела и двете едва въздържаха смеха си. Хубаво е, че момчетата нищо не забелязаха.

Изабела си представи Спас във виненочервен екип за ски, понесен от вълна сняг. Виждаше как снегът го поглъща, а той безпомощно размахваше ръце…. докато потъна във снеговъртежа. Настъпи тишина. Само стърчаща щека беше отбелязала мястото на злополуката.

Изведнъж Изабела трепна: „Какви глупави представи минават през главата ми. – помисли си тя. – Това, че не го харесвам, не означава, че мога да си го преставя в такива ситуации“.

И Изабела се присламчи към виковете и смеха на компанията.