Отдавна смехът не бе гъделичкал гърлото му. И за това си имаше причина.

Когато Крум отиде на лекар, му направиха изследвания. Докторът разглеждайки листовете, смръщи вежди и каза нещо неразбираемо на латински.

Крум го погледна въпросително.

– Съжалявам, но това е тежко заболяване, което не се лекува в наше време, в бъдеще …. може би.

Всичко се срути пред очите на Крум. Той бе млад човек имаше мечти, желания ….. А сега?

– Никакъв ли лек няма? – попита Крум.

– Вижте, – лекарят въздъхна дълбоко, – на първо време ще ви даваме лекарства под формата на таблетки, ако се наложи ще прибавим инжекции или ще изпробваме други методи, но за изхода не гарантирам.

Крум не можеше да оспори диагнозата, за това наведе глава и безропотно прие мнението на медика.

– Казахте категорично рак, – гласът на Крум дотолкова се бе снишил, че докторът едва го чуваше. – А колко ми остават да живея?

– Най-много месец.

Ето така се отнема надеждата, като те програмират, че нищо не може да се направи и края ти е близо. Няма нужда от борба, нито от съпротива.

Минаха две тягостни седмици за Крум и той почина.

По желание на роднините му бе направена аутопсия. Резултатът бе потресаващ.

– Открити са съвсем малко ракови клетки, – констатира извършилия аутопсията, – но те не са били достатъчни да го убият.

– Щом не е от рак, от какво е починал пациента?

– Навярно е повярвал, че скоро ще умре, – добави патолога.

Лекарят лекуващ Крум изтръпна:

– Нима му отнех надеждата за живот?

„Присъдата“, с която Крум послушно се съгласи, отне живота му.

Това, че не знаеш или не можеш да излекуваш „нещото“, не означава, че то е неизлечимо.

Само, че хората измират, изпълнени с вярата, че скоро ще умрат.

Малкият хамстер наблюдаваше как колона от мравки леко се извиваше от стената и продължаваше смело към шкафа.

– Ха – ха – ха, – заливаше се от смях хамстерът. – Ох, вие малки нещастници. Трудите се непрекъснато, а събирате съвсем малко.

– Не се заяждай с нас, – каза водачът на колоната мравки.

– Сериозно говоря, – хамстерът повдигна няколко кренвирша, които му бяха дали преди малко. – Вижте какви са моите запаси.

– Ако трупаме повече запаси, както ти предлагаш, – обади се една от мравките в средата на колоната, – знаеш ли какво ни се случва?

– Какво? – ококори очи хамстерът.

– Хората разбиват складовете ни, – с болка каза същата мравка, – смитат с метла събраното от нас. И това не е всичко. Видят ли някои от нас, мачкат ни с краката си.

– О, – възкликна хамстерът, – но защо?

– Така всеки плаща с живота си за хищническата си алчност, – отговори една стара мравка, която вървеше в края на колоната.

Хамстерът тъжно погледна мравките, а после и кренвиршите, които бе прегърнал с лапите си.

– Вземете, – състрадателно протегна едно парче от „запасите“ малкият гризач. – Не съм алчен, нито желая да ви изтребвам.

Животните взеха да пестят редовно. Започнаха да се лишават дори от храна. Тежко и трудно им беше, но накрая си купиха телевизор.

– Ех, – въздъхна таралежът, – сега целият свят е пред нас.

Мина се време, еуфорията отстъпи назад. Започнаха да се обаждат стомасите на горските обитатели.

– Храна, храна – закрещяха, заскърцаха със зъби животните.

Проточиха се дълги спорове, но това, което би задоволило физическите им тела отсъстваше.

За да се избегнат сълзи и оплаквания, решиха:

– Който си ги позволи, да бъде наказан.

А мечката се закани:
– Само да чуя някой да казва, че сме мързеливи, аз ще се разправям с него.

И от храсталаците, дърветата и всяко кътче на гората се събираха всякакви животни и по цял ден и цяла нощ гледаха телевизия.

Никой вече не събираше плодове, гъби, корени, ….

Нямаше танци, игри, песни, ….

Всички зверове без изключение се бяха погребали в синия екран.

Имаше безкрайни сериали за гъбите, корените, билките…. От екрана се чуваха песни, смехове…..

А животните седяха пред екрана и всичко жадно поглъщаха.

Чудо на чудесата. Да предпочетеш фалшивото пред естественото.

Беше непоносимо горещо. Едва се дишаше. Борис и Евгени бяха седнали на пейката под старата липа и там се чувстваха много добре.

– Как си мислиш да избегнеш Бога? – попита Борис. – По какъв начин ще се оправдаеш пред Него, когато Го видиш с очите си?

– Ще Му кажа, че нищо не знам за Него. Просто ще се престоря на безразличен към Него.

Борис започна да се превива от смях:

– Представяш ли си Ford Motor Company да не признае Хенрих Форд, Microsoft да се отнесе спрямо Бил Гейтс по същия начин или американците да кажат, че не знаят кой е Джордж Вашингтон. Така би изглеждал и ти, когато не признаваш своя Създател.

– Е, аз не казвам, че Исус не е съществувал, – възрази Евгени.

– Повечето от хората не го познават такъв, какъвто е.

– Добре де, – смънка Евгени, – Христос е бил добър човек и пророк ….

– Да, света говори за еволюцията, като начало на всичко съществуващо, – възмутено подскочи Борис, – но светът не признава Исус Христос такъв, какъвто е в действителност.

– И какъв е в действителност? – начумерено попита Евгени.

– Бог въплътен в човешка плът, заместил ни в наказанието за нашите грехове…..

Евгени махна с ръка.

– Говориш винаги едно и също.

– Но това е истината и който не я приеме погива, – наблегна силно на думите си Борис.

– Добре, добре, – примирено поклати глава Евгени, – за това друг път ще ми говориш. Стига.

Такива разговори между двамата приятели не водеха до победен край за Борис, но той все още се надяваше, че Евгени да отвори очите си и ще разбере нещата, както трябва.

Влади вървеше навел глава. Подритваше с крак по-големите камъчета, но на душата му бе тягостно.

Нещо бе загубил, но какво?

Пребърка джобовете си на панталоните си. Там откри гумичка, смачкана хартия от бонбон, кламер, малък пирон и дребен фъстък.

– Няма го тука, – разочаровано заключи Влади. – Сигурно съм го забравил в къщи.

И той забърза към дома, но походката му бе вяла без всякакъв ентусиазъм.

Най-странното бе, че той не знаеше какво точно бе изгубил. Не можеше дори да си представи как изглежда, но вярваше, че ако го открие ще се почувства по-добре.

Влади видя на пътя момиченце, което жално гледаше окървавеното си коляно и плачеше. Момчето се съжали над него. Помогна му да се изправи, а момиченцето му се усмихна.

Прибра се в къщи и помогна на майка си да измие чиниите, които бяха напълнили мивката.

Приятелят му го извика и той се отзова веднага:

– Какво става Гошо?

– Топката е спаднала. Дали не съм я спукал? – гласът на приятелят му звучеше отчаяно.

– Чакай ще донеса помпата и ще проверим заедно това.

Бяха достатъчни само няколко напомпвания и топката придоби нормалната си форма.

Гошо засия:

– Не е спукана! Ураааааа…..

Владо видя баба Мара с две пълни чанти и ѝ помогна да ги отнесе до третия етаж.

На връщане забеляза Мурджо, който се излегна по гръб. Владо го погъделичка по корема и долови доволното скимтене на кучето.

След това пренесе една маса в мазето с баща си и един сандък на чичо Петър до гаража му.

Изведнъж Владо усети, че нещо дълбоко в него се размърда.

И преди да разбере какво точно се случва, той се усмихна, а смехът му се разнесе звънко наоколо.

– Ето това е нещото, – възторжено възкликна Владо, – , което бях загубил.

Радостта му нямаше край и той затанцува някакъв само на него известен танц.