Предстоят ни весели празници. Мнозина ще се съберат с близки и познати, а други ще пътуват с приятели.
За да направите празникът по-забавен и вълнуващ, можете да играете на игри, които ще прибавят смях към веселото настроение. Такива игри не се нуждаят от много специална подготовка.
Вероятно знаете множество такива игри, за това ще ви спомена само някои.
Игра на асоциации.
Сядате в кръг. Един от кръга, казва на съседа си дума, той пък казва на този до него първата дума, която му идва по асоцияция. И така всеки чува определена дума, а на съседа си казва появилата се в главата му асоциация. Това се прави, докато се затвори кръгът. И първият, който е казал дума на ухото на съседа си, казва на глас тази, която е стигнала до него. Ако от „слон“ сте получили „стриптизьорка“, считайте. че сте успели с играта.

Пазители на тайната
Много увлекателна и напрягаща мозъка игра. Водещият на играта си измисля фраза, лозунг, мото или цитата. Казва на останалите колко думи има в нея. След това играчите задават въпроси на „пазителя“. Във всеки отговор, трябва да се съдържа дума от измислената фраза. Отговорът трябва да се вмества в едно кратко изречение. Анализирайки отговорите на водещия, играчите трябва да познаят фразата.
А ето и друга добра детска игра. Играчите дават по един любим предмет, който се слага в торба. На един от играчите се завързват очите. Водещият бърка в торбата вади по един предмет, а този със завързаните очи измисля задача за изпълнение на собственика на предмета. Задачите могат да бъдат най различни: да изпее песен, да потанцува, да разкаже проказка, да изглади дреха, да измие чиния, чаша или друг съд, ….
Припомнете си и други игри, които сте играли и няма да забележите, как новогодишната нощ се е стопила и ви се усмихва първият ден на Новата година.

Виктор не обичаше да чете, както книги, така и уроците си.
Един ден учителката даде за домашно да прочетат разказа „Муму“ на Тургенев и да отговорят на въпроса: Защо кучето е наречено Муму?
Виктор реши да изхитрува. Той не прочете разказа, но попита баща си:
– Защо кучето са нарекли с такова неразбираемо име Муму?
Баща му отговори:
– Едно малко кученце отишло до замръзнало езеро. Поискало да пие вода, заблизало по леда, но му замръзнал езика. Накрая успяло да се отскубне, но част от езика му останал в леда. От тогава, то започнало само да мучи.
Виктор схвана същноста и на другия ден, когато трябваше да отговори на поставения въпрос за домашно, той смело разказа това, което  бе чул от баща си.
Целия клас падна от смях, а учителката по литература се гърчеше в истерия.
От тогава Виктор започна да чете и да учи уроците си.
Когато му напомняха за случая, той се усмихваше и казваше тихо на себе си:
– Благодаря ти, татко!

Вечерта беше невероятно топла, а небето изпъстрено със звезди. Срещата на Ваня и Митко продължи доста дълго, но въпреки че тъмнината беше погълнала умореното слънце, двамата искаха да останат още малко заедно. Митко предложи:

– Хайде да отидем до близката закусвалня.

Избраха си по една пържола с малко гарнитура и седнаха на една маса, почти незабележима за хората, които влизаха,  притисната в ъгъла на заведението.

Ваня взе едно от хлебчетата и го разчупи на две, но Митко грабна ножа и разряза своето на две равни части.

Ваня погледна ножа в ръцете на Митко и се засмя:

– Знаеш ли едно време в Германия не е било прието да се реже картоф с нож.

– Много странен обичай, – каза Митко, за него това беше съвсем неразбираемо.

– Обичаят датира още от 19 век…, – започна Ваня, но после спря.

– От къде си сигурна, че това е истина? – с насмешка каза Митко.

– Попитах за това един мой приятел германец, който ми даде много странно обяснение, – каза Ваня неуверено.

– Вероятно е някоя дивотия, щом и ти се съмняваш в нея, – захили се Митко.

Много сериозно Ваня продължи:

– Той предполагаше, че ….. тъй като лицето на императорът приличало на картоф, рязането на картоф с нож напълно е било възможно да се приеме като обида на величеството.

– И ти повярва на това? – все още с присмех я наблюдаваше Митко.

– Тогава и аз се засмях, но по-късно попаднах на портрета на императора и си казах, че е възможно, обяснението да е вярно.

– Лицето му наистина ли приличаше на картоф? – ококори очи Митко.

– Да наистина беше като на картоф, въпреки че поне на мен ми заприлича на прасе.

Митко се хвана за корема и започна да се тресе от смях. Когато утихна каза съвсем сериозно:

– Представи си, на този император сутринта му сервират бекон. Той оставя настрана вилицата и ножа и казва с леко съжаление: „Не, просто не мога….“.

Изведнъж неудържим смях заля и двамата. Те се потупваха по раменете  и сочеха чиниите си, където ги чакаше по една златиста пържола, като не преставаха да се смеят.

Не знам дали смехът е здравословен преди ядене, но лицата на Ваня и Митко сияеха. Те излъчваха подкупваща радост, която те кара да се присъединиш към веселбата им.

Елена много искаше да поговори с някой за това, което я тревожеше. Видя Донка и се запъти към нея, но тя беше заета с други проблеми. Нейна позната имаше семейни неприятности. Съпругът на тази жена преживявал кризата на седната възраст. Горката, едва издържала, а Донка гледала да я подкрепя.

– Накупил си цял гардероб нови дрехи, – разгорещено започна да обяснява Донка.

– Може би иска, да промени малко начина си на обличане, – предположи Елена. – С теб не сме ли го правили?

Донка поклати глава.

– Но тези дрехи са за много по-млади от него, в тях изглежда като оглупял човек – каза с тъга Донка. – Освен това се шляе по улиците, слуша музика, която обича съвремената младеж и се мъкне по разни заведения.

– Добре де, какво толкова, – каза Елена опитвайки се да успокои приятелката си. – На колко годи ни е?

– На 45, – ядосано изфуча Донка. – Казват, че била опасна възраст за  мъжете.

Елена се замисли сериозно, но какво може да се  направи в този случай?

– Присмях му се в лицето, – каза  ядосано Донка. – казах му направо, че изглежда смешен и съвсем не му подхожда да се облича като хлапе.

– И?

– Каза ми да си гледам работата, – очите на Донка святкаха яростно. – Каза, че аз вече може и да не ставам за нищо, но това не важало за него. Да го питаш ти него, за какво не ставам?

– Ужас, – отбеляза Елена.

– Горката Меги, седи си в къщи и се страхува за него, да не се забърка в някоя каша. Не можех с нищо да помогна, но му дадох оная книга..

– Каква книга? – скочи Елена.

– Как беше заглавието ѝ? Нещо от рода, …., съвети … за тийнейджарите, сещаш ли се?

Елена избухна в смях. Донка никога не го усукваше, казваше направо нещата.

– Добре си го наредила! – запревива се Елена от смях.

– Меги не може без него, – продължи тъжно Донка. – Точно това я притеснява, че мъжът ѝ на тези години е тръгнал да се доказва като мъжкар. Държи се като глупав наперен петел.

– Да им се чудиш на мъжете, – каза спокойно Елена, – какво им става на тези години? Излежда на тази възраст мъжете съвсем оглупяват. Лошото е, ако това се проточи за по-дълго време.

Двете замълчаха. Знаеха, че ако човек сам не се вразуми, нещата щяха да загрубеят.

Зимата е прекрасен сезон, въпреки че на повечето хора им е студено и нямат желание да покажат носа си навън,

Когато снегът падне, земята се превръща в невероятна снежна приказка, със едва доловими замъци, загадъчни фигури и тайнствени съкровища, само да имаш очи да ги съзреш.

Жалко е, че студат сковава мозъците ни и ние оставаме безчувствени и безучастни към тази бяла ферия, изпълнена с безмълвие и тишина.

Какквото и да си говорим, децата с най-голяма радост посрещат Снежко. Нищо, че студът щипе бузките им, инатливао зачервява нослетата им. Нищо не може да ги спре да се търкалят в снега, да се пързалят с шейни, да се замерят със снежни топки или да извайват незабравими снежи човеци, с усмивка от въгленчета, „зачервен“ нос от  морков, проскубана метла за ръка и пробита тенджера за калпак.

Въпреки студът, отвън не спираше детския смях, игри и забавления. Петър отвори вратата на балкона и пристъпи върху леката бяла пелена натрупала се през нощта. Вятърът засвири нежна снежна симфония, но от това му стана още по-студено и той сви глава зад високата яка на палтото си.

Едно от децата го забеляза и започна да вика отдолу:

– Чичко, пусни ни морковче за снежния човек, защото го изадохме.

Дружен смях заля групата от деца, зачервили бузкии и носове. Петър се засмя, а в сърцето му трепна нещо, далечно, забравено и потулене в детските му спомени.

Той бързо влезе обратно в стаята и се върна почти веднага. Замахна с ръка във въздуха. Радостен детски вик посрещна забилия се в снега червен морков.

След десетина минути отдолу се появи нов жител на квартала. Малък снежен господин с изкряща усмивка, черни топчести очи и голям червен нос.