По рано мислех, че смъртта е единствената грешка на Създателя. Сега съм склонна да величая това негово изобретение, както и момента на раждането.
Това са два от най-тържествените събития в живота на човека. И хубавото е, че преминават без наше участие. Във всичко останало ние се налагаме, както ни дойде.
В смъртта има велика мъдрост. Колкото и важен да си на земята, ти не можеш да си купиш безсмъртие. В смъртта всички сме равни.
Някои живеят по-малко, дриги повече. Но Въпросът е: „Къде ще прекараш вечността след смъртта“?

Във Великобритания е почина последния човек, говорещ на древен шотландски диалект.
На този диалект в северо-източната част на Шотландия са говорели риболовци Кромарти. Той силно се е различавал от планинския диалект и келтски език, който се е говорил в съседните области.
Починалия Боб Хогт е говорил на този диалект, както и неговият брат, който е умрял миналата година.
Лингвистите отбелязват, че това е първият случай в съвременната история, когато древен шотландски диалект изчезва със смъртта на последния, който го е говорил.

Една огромна липа караше старините си в гората.
Смъртта проявяваше към нея голямо великодушие, защото й изпрати три предупреждения.
Липата избуя над всички свои посестрими, децата й пораснаха и най-сетне цялата беше куха. Зимната фъртуна пречупи ствола й надве и там, където трябваше да се намира сърцето й, се откри голяма дупка.
Сега липата лежеше сред слънчевата поляна като дълга дървена хралупа и се превърна в прекрасен дом на един рис, който търсеше удобно място за бъдещето си поколение.

А смехът е и любопитство. Той е свободата на интелекта и не се води по общоприети обичаи. Сам анализира и достига до изводи, колкото и ненормални да изглеждат.
Не става дума за идиотския смях, а за смеха като способност да се издигнеш. От птичи поглед да погледнеш мърлявите житейски коловози и да прецениш реалните мащаби и същността на явленията.
След като си умреш от смях, защото, ако не си умреш от смях, ще трябва да си умреш от яд, от мъка или просто да си умреш. По избор.
Смъртта винаги е заемала почетно място в пантеона на Хумора.

През тия два месеца, прекарани между живота и смъртта, той премисли целия си живот. Припомни си доброто и злото, което беше сторил. Една нощ, когато му беше  много лошо, той помоли архангела, който седеше мълчаливо до леглото му, да вземе кантар и да премери злото и доброто в живота му.  Беше  сигурен, че доброто е в повече. Той беше дал много земя на манастира. Черква беше дигнал.  Съдил беше хората справедливо, та нямаше за какво да се бои. Виждаше през спуснатите си клепки как неговият път води към господният престол.
Кроткият архангел извади изпод крилото си сребърни везни и започна да трупа върху двете им блюда добрите и злите дела.  Добрите дела направеха една голяма купчинка. Всяко едно добро дело блестеше като скъпоценен камък, а всичките заедно грееха като небесни звезди.
Като свърши с добрите дела, архангелът започна със злите. Те бяха само няколко черни зрънца, всичките можеха да се поберат в един напръстник. Изглеждаха съвсем жалки в сравнение със святкащата купчинка на праведността. Като, че ли всиско беше решено.
Изведнъж той остана втрещен, не можеше да повярва на очите си, пък и не искаше. Блюдото на греха стремглаво натежа, полетя надолу. Святкащите звездици изглеждаха леки като перушинки, а черните зрънца тежаха като гюллета на каменометна машина.
— Господи! — простена човекът. — Как е възможно това?
Тоя път, който водеше към господния престол изчезна, стопи се, а на негово място се появи друг път, целият засипан с въглени и обвит в дим, той водеше право за ада.
— Господи! — простена отново мъжът. — Как е възможно това? Какви са тия ужасни черни зърна?
— Възможно е — каза кротко архангелът, като прибираше везните под крилото си. — Тия черни зърна — обясни той — са сълзите на една майка, чийто син ти окачи на въжето, като повярва на неверни доноси. Ти издаде неправилна присъда и затова ще си платиш.
— Но аз издадох сто други присъди, които са прави! — проплака от отчаяние човека.
Архангелът помълча известно време, после каза:
— Трябва да знаеш две истини, човече: че една горчива сълза тежи върху везните на съдбата сто пъти повече от сто щастливи усмивки и че една само незаслужена мъка, прави на пепел сто негови добрини!