Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..

Нашето общество като цяло е разбито поради това, че хората са се съсредоточили само върху себе си.

Караниците и суетата около нас ежедневно бие рекорди, един след друг.

Ако мислехме един за друг, в добрия смисъл на думата, всички войни и конфликти биха били сведени до минимум. Духовният живот би бил на няколко нива по-високо.

Но за съжаление, преследването на „красивия живот“ превръща хората в бездушно стадо, обсебени от себе си люде, изгубили благодатта и духовността си и най-важното шанса за спасение и унаследяване на вечен живот.

Има ли нещо материално, което сте срещали и е толкова съвършено, че не се нуждае от подобрение?

Огледайте се! Например, вземете облеклото на някой, композиция със цветя, цвета и яснотата на телевизионната картина, качеството на певчески глас, каквото и да е. Вярвам, че винаги ще можете да намерите начин, по който тези неща можете да ги подобрите.

Пътувах и ми направиха впечатление мръсните, стари и ръждясали релси. Мисля, че могат да се намерят много средства и методи, чрез които те могат да изглеждат по-добре.

Веднъж попаднах на млад чернокож мъж. Косата му бе ситно къдрава. Изглеждаше идеална и не намирах причина, за да я направя по-хубава. Започнах да се паникьосвам. Нима това е съвършена прическа, в която не мога да открия нито един недостатък?

Тогава забелязах няколко сиви петна по главата му. Изпитах облекчение. Все пак тази прическа не беше идеална. Вгледах се по-внимателно и открих няколко по-дълги косъма, които не съответстваха на останалите. Колкото повече го оглеждах, толкова повече „непослушни“ косми откривах.

Следователно всеки стандарт за съвършенство не съответства на реалността. Тогава защо да не се откажем от него? Ще бъдем губещи, ако оценяваме действията си според някакъв идеален образец, който никога не можем да достигнем. Има ли смисъл да се наказваме по този начин?

Ако сте направили нещо неподходящо и вредно, заслужава ли да страдате? Ако отговорът е положителен, попитайте се:

„Колко дълго трябва да страдам? Един ден? Една година? До края на живота си?“

Каква присъда ще си наложите? Готови ли сте да престанете да страдате и да бъдете нещастни, когато присъдата ви изтече?

Това ще е отговорен начин да се накажете, защото е ограничен във времето.

Какъв е смисълът да се малтретирате с чувство си на вина?

Ако сте направили грешка и сте наранили някого, чувството ви за вина няма да преобърне станалото по магически начин. То няма да ускори процеса на учене, за да намали вероятността да направите същата грешка в бъдеще.

Другите хора няма да ви обичат и уважават повече, защото се чувствате виновни и се подценявате.

Вината ви няма да ви доведе до продуктивен живот.

До промяна се достига бързо, когато признаете, че е станала грешка и развиете стратегия за коригиране на проблема.

Децата често събират печати, кукли, коли, чипове, карти, но всичко си остава в детството им.

При някой хора с възрастта колекционирането на различни неща се превръща в смисъл на живота им и с това се занимават до края на дните си.

В един белгийски град живее Селин Корнет. Нейното увлечение е свързано с мечета панди.

Всичко започнало през 1978 г, когато съпругът ѝ Андре, донесъл от Италия сувенир.

В колекцията на Селен има около 2200 мечета панди, които тя смята да завещае на болни деца.