Хората заеха местата си и самолета се приготви да излети.
Изведнъж Дони, петгодишно момче започна да крещи. Това бе съвсем непредвидена истерия на това място.

Майка му се смути. Тя не знаеше какво бе разстроило Дони, но се опита да успокои сина си. Независимо от молбите и шътканията на майка си, детето продължаваше бясно да крещи, да удря и рита седалките около себе си.

Внезапно от задната част на самолета възрастен човек в униформа на генерал от Военновъздушните Сили започна да си пробива път към крещящото момче.

Когато доближи, генералът докосна ръка на разстроената майка, за да успокои. След това се наведе и прошепна нещо на ухото на момчето.

Изведнъж Дони се успокои. Внимателно пристегна предпазния колан си и нежно взе ръката на майка си.

Останалите пътници въздъхнаха с облекчение.

– Браво! – обади се някой.

– В такива случаи е нужна здрава ръка! – чу се женски глас.

– Хубаво е, когато хора знаят как да постъпят в такъв момент! – не остана назад и една възрастна дама.

Когато генералът се отправи към мястото си, един от пътниците докосна ръкава му и тихо го попита:

– Извинете генерале, какви са вълшебните думи, които казахте на това момче?

Генералът приветливо и деликатно се усмихна:
– Показах му крилете на отличителния си знак на офицер от Въздушните сили, медалите и бойните си награди. А след това му обясних, че имам право да изхвърля един пътник през вратата на самолета, от който и да е курс на самолет.

Отново дъжд. Изобилен и непрекъснат. Влагата проникваше навсякъде и навяваше тегота и безнадежност.

Стоил крачеше, навел глава и преосмисляше случилото се. Мислите неспокойно препускаха в главата му и не му даваха мир.

Скоро прекрачи прага на дома си, закачи мокрото яке на закачалката, влезе в хола и се тръшна в единия фотьойл.

Баща му четеше вестник на дивана. Той забеляза, че синът му е разстроен и съчувствено се обърна към него:

– Отново неприятности?

– Както винаги Атанас, – махна недоволно с ръка Стоил, – с неговите непрекъснати претенции, че ако имал това и това, щял да оправи нещата.

– Балансиран живот се постига, в зависимост от това, – наблегна  бащата, – какво си поставил в центъра на живота си.

– И къде е разковничето? – бурно реагира Стоил. – Какво трябва да постави човек в центъра на живота си, за да му бъде всичко наред?

– Помисли си за живота като колело, – спокойно каза бащата. – Всички спици на живота, които представляват взаимоотношенията ти със всичко около теб, са насочени към някакъв център. Това могат да бъдат семейството, кариерата, парите, а защо не и Исус?

– От къде си сигурен, че има някакъв център, от който влияе живота ми? – попита троснато Стоил.

– Обърни внимание, за какво най-много мислиш, – посъветва го бащата. – Именно това е, което те стимулира да действаш.

Стоил въздъхна и нищо не каза.

– Центърът на живота ти е от решаващо значение за баланса в теб, – продължи бащата. – Солиден център води до стабилен живот.

– Ясно, крехък център води до слаб живот, – засмя се пресилено Стоил.

– Когато чуя, някой да казва, че животът му е провален, – каза бащата без да се засяга от думите на сина си, – това означава само едно. Центърът му е дефектен. Той е взел нещо различно от Бог за свой приоритет в живота.

Лицето на Стоил измени вида си. То стана сериозно. Младежът усети, че в думите на баща му има нещо ценно.

– Центърът създава не само стабилност, но контролира и влияе върху всичко останало в живота ти, – каза бащата. – Каквото поставиш в центъра, то ще те стимулира и вдъхновява.

– Какво да избера за център на живота си тогава? – попита Стоил.

– Направи Исус центъра на живота си и Той ще ти осигури стабилността, контрола, и силата, които са необходими за твоето битие. Само така във всички останали области на живота си: семейство, кариера, цели, пари, … чрез Исус ще намериш баланс.

Елена живееше с дъщеря си, която бе ученичка, в малък едностаен апартамент.

Веднъж през лятото заедно с дъщеря си тя отиде на юг. Там ги настигна неприятна новина: „Вратата на апартамента ви е разбита. В дома ви е тършувал крадец“.

Майка и дъщеря тръгнаха към апартамента си с разбираема тревога.

Елена си мислеше:

„Да отглеждаш сама дъщеря, не е много лесно. Няма много вещи в дома ни, само най-необходимото. Какво е търсил този крадец там?“

В апартамента цареше ужасна бъркотия. Книги, дрехи и всякакви дреболии бяха изхвърлени от шкафовете и разпръснати по пода.

Когато Елена видя ботушите и палтото си, малко се успокои и започна да поставя нещата на мястото си.

Самото възстановяване на всичко ѝ отне два дена. Накрая се установи, че е откраднато съвсем малко.

Бяха взети няколко козметични комплекта, които бяха подарявали на Елена, когато тя бе участвала в различни изложения. Беше ги складирала в килера, за да не ѝ пречат.

Бяха взети панталони на дъщеря ѝ, чийто вид Елена не одобряваше и икона, от която домакинята отдавна искаше да се избави, но не се бе досетила до сега, как най-добре да направи това.

На тази икона бе изобразена лъже Дева със сина ѝ и нямаше нищо общо с Мария и Младенеца.

Оказа се, че крадецът я бе освободил от неща, които тя не одобряваше, но бе задържала.

Нима това е било случайно?

Ех, да можеше някой и нас да избави от ненужните неща, които трупаме като „свещен“ боклук, без никаква ценна стойност?!

Изляха се неспирни летни дъждове. Водата немилостиво се изливаше на земята в безпощаден поток.

Лео бе с романтична душа, способен на дълбоки преживявания, истински мечтател. Неговата стихия бе поезията.

В своето въображение той виждаше не потоците дъжд, а нещо съвсем друго. Безбройни прекрасни цветя, които скоро ще пробият влажната земя с неописуема красота и ще напълнят въздуха със своето благоухание.

Лео пише своите песни, влагайки музиката, която чува в бушуващата природа.

–  Като гледам непрестанния дъжд, – каза си Лео, – си представям човек, който се намира под ударите в живота и си казва: „Какво лошо време ме намери. Върху мен се изсипа град от изпитания, които са отвъд силите ми. Заляха ме разочарования. Завинаги бяха смазани и унищожени най-добрите ми планове. Вълни от скръб наводниха живота ми. Сърцето ми трепери от нетърпима болка. Едва ли някой би се усъмнил, че потоците от притеснения и неволи заляха душата ми!“

Той въздъхна дълбоко и продължи разсъжденията си:

– Грешиш, човече, – извика Лео, – друже мой. Не дъжд те вали, а върху теб се изливат благословения. Не се съмнявай в Словото на своя Баща. Това лошо време носи със себе си такова благоухание и неописуема красота, които по-рано са се проявявали в твоя спокоен и не изпитал мъка живот.

– Всеки действително виждаш дъжда, – намеси се влизащият баща на Лео. – Но нима не вижда цветята? Човек е опечален от изпитанията, но Бог вижда нежните цветя на вяра, които се проявяват в живота му под ударите на тези изпитания.

– Но, татко……

– Ние се стараем да избегнем тези изпитания, продължи баща му. – Но Бог вижда нежното съчувствие, които се зараждат в нашата душа, към други страдащи.

– Татко, сърцето ни се свива под тежестта на голямата ни мъка, но Бог вижда, че тази болка ни прави по-задълбочени и по-богати, – смело заяви Лео.

– Сине, не дъжда на изпитанията те застигат. Над теб се изливат нежност, състрадание, търпение и хиляди други дарове на Святия Дух. Те внасят в живота ти такова  духовно обогатяване, което всичките благоденствия и щастия в света, взети заедно, не биха могли да се родят в душата ти.

Облаците изсипаха тежкия си товар на земята. Градините и полята обилно се напоиха с влага.

На някои места едри заледени топчета опустошиха трудът на много люде. Воплите им за изгубения урожай, не оставаха равнодушно нито едно човешко сърце.

Дядо Таньо се радваше на изобилието от влага. Неговият взор докосваше всяко стръкче в градината, което изобилно напоено, протягайки се нагоре към слънцето, оформяше първия си плод.

Тодор вървеше редом с дядо си и непрекъснато сочеше с ръка:

– Дядо, виж колко е мъничко, а вече е образувало такава малка краставичка!

Двамата, дядо и внук, се наслаждаваха на плодородието, което бе загатваше от всяко освежено от дъжда растение.

– Тодоре, погледни как изобилно се изля този дъжд, също като Святия Дух на Педесетница – празник, който ще честваме утре.

– Вярно, бях забравил, – смути се момчето.

Изведнъж Тодор затаи дъх и бавно попита стареца:

– Дядо, а защо Святият Дух не е бил даден  преди смъртта и Възкресението на Христос?

– Първо, защото нашият грях ни разделя от Бога и той трябва да бъде изкупен, – започна да обяснява възрастният човек. – Второ, защото Святият Дух ни е даден, за да се приобщим към Разпънатия и Възкръснал Христос.

– Дядо, нали ние сме създадени от Бога, за да Го познаваме и да се веселим в него завинаги. Да бъдем едно щастливо семейство, главата на което е сам Бог.

– Да, но ние сме отпаднали от своето предназначение заради греховете си и се нуждаем от спасение. Грехът има две страни – вина и увреждания в самите нас.

– Така е, – съгласи се Теодор, – ние сме виновни за извършените грехове и беззакония, които продължаваме да извършваме. А това е отвратително в очите на Бога. Всеки от нас ще застане пред Божий съд, който непременно ще го осъди.

– Но по-лошото е, че ние сме изкривени, – поклати глава дядо Таньо, – силно е повредена истинската ни природа. Подчинени на греха, се стремим към нови беззакония, а това ни прави неспособни и нежелаещи да поправим живота си.

– Като грешници ние се нуждаем от Божията помощ за да коригираме живота си, – каза Теодор.

– Но ние не можем да общуваме с Бога, заради осъждението, тегнещо над нас поради греховете ни, – махна с ръка старецът. – За това безизходно положение, никой не ни е виновен, сами сме си го докарали.

– Бог ни спасява чрез Исус Христос. Безгрешният Божий Син умря за нашите грехове. Щом получим прошка и помирение с Бога, получаваме всичко необходимо, за да поправим живота си.

– Но има и друга причина да ни се даде Святия Дух след смъртта и Възкресението на Христос, – подхвърли  дядо Таньо.

– И каква е тя? – нетърпение искреше от очите на Теодор.

– Святият Дух е даден, за да ни доведе до Христос, да ни приобщи към новия живот с Исус и да ни помогне да пребъдваме в Него. Всичко, което Святият Дух прави, е съсредоточено върху Исус Христос.

Топъл слънчев лъч проби облаците и огря растенията, от които се очакваше да принесат „кой стократно, кой шестдесет, кой тридесет“.