Малкият син на мениджър скоро щял да има рожден ден. Бащата много искал да зарадва сина си и го попитал:
– Какво искаш да получиш за рождения си ден?
– Сестричка, – радостно извикало детето.
– За съжаление, сине, това не е възможно. – въздъхнал бащата и безпомощно разтворил ръце. – Твоят рожден ден е след една седмица.
– О, татко, – възкликнало тъжно детето.
След това се засмяло и предложило:
– Ще успееш, наеми нови сътрудници ….

Само преди седмица си вади зъб. Неприятно, но не толкова болезнено. Дупката точно отпред на зъбите е неприятна гледка, особено, когато се опиташ да се усмихнеш. Не беше проблем, но мислите ѝ нахвърляха различни варианти за решаване на проблема.
Изведнъж телефонът извъня. Вдигна слушалката а в главата и мълниеностно профуча: „Кой може да ме търси по това време?“
Стрелките безжалостно отмерваха всяка „пропиляна“ минута и се устремяваха към горния край на циферблата на часовника.
– Диди, какво правех вчера в устата ти, – прозвуча приглушено женски глас.
Така наречената „Диди“ позна веднага гласа. Това беше нейната приятелка Мира, която редовно се грижеше за зъбите ѝ.
Това, което чу от слушалката ѝ се стори малко странно. Чудеше се дали да се засмее или да приеме по-сериозно нещата. Явно имаше някакъв проблем отсреща.
– Извинявай, че те притеснявам толкова късно, но просто забравих…..
Тя редовно записваше на едно листче, какви зъби е лекувала на пациентите, дата и така нататък…., но се беше случило нещо необикновенно.
– …. Как да ти обясня, – продължи отчаяно Мира по телефона, – записала съм датата и името ти, но другото е толкова нечетливо, а нямам спомен. Какво ти правех? Пломба, кариес ли имаше?
– Зъб ми вади, – спокойно обясни Диди.
– Добре, но кой зъб беше?
– Преден, – Диди се опитваше да помогне на приятелкта си.
– От ляво ли беше или дясно? – продължаваще да пита Мира, авно нищо не можеше да си спомни.
– Успокой се, ляво беше.
– Чувствам се като глупачка. Сякаш някой нарочно е изстрил всичко от паметта ми.
Диди съчувстваше на Мира и самата тя често забравяше, но бяха дреболии, а това беше свързано със нещо по-сериозно.
„Какви времена настанаха, – мислеше си Диди след като приключи разговора. – Та тя не е единствената, която се оплаква, че забравя. Та ние сме още млади ….. Накъде е тръгнал света? Какво ще стане утре с нас?…“

Група младежи възбудено обсъждали въпроса: „За колко време може да се прочете Библията?“
Един от тях настоявал:
– За един месец е напълно възможно.
Друг упорствал:
– Може и за седмица.
Един младеж дълго мълчал и слушал дебата. Накрая попитал:
– А може ли Библията да се прочете за една нощ?
До него слабо къдрокосо момче се засмяло и отговорило:
– Може, ако ноща е полярна.
В областите между полюсите и полярните кръгове, за определен период слънцето не залязва 24 или повече часа. На самите полюси белите нощи продължават по 6 месеца. Със същата продължителност е и обратното явление: тъмните дни през зимата.

На един човек, който смятали за много добър като оратор казали:
– Твоето красноречие не може да се сравни по ефективност и лаконичност с изказванията на Майстора.
Той прекарал една седмица при човекът, от чието красноречие се възхищавали останалите. Разбрал неговата тайна, а на останалите обяснил:
– Когато Майсторът говори неговите думи пораждат тишина. Уви, моята реч предизвиква размисъл.

Младеж постъпва в Библейски колеж и започва да разпитва:
– От колко започват учебните занятия и в кои дни?
Казват му:
– От понеделник до четвъртък, от 8 часа.
– А мога ли да пропусна понякога някои занятия?
– Само по-уважителни причини, – наставлява го запитаният.
И младежът започна да търси кои могат да се приемат за уважителни причини:
– Ако замина за една седмица, това уважителна причина ли е ?
– Разбира се.
– А ако заседна в асансьора, също ли е уважителна причина?
– Също.
– А ако се разболея?
Мъжът смръщи вежди и ядосано каза:
– Ти какво на луд ли се правиш? Това е Библейски колеж. Тук не боледуват. Този номер няма да мине.