Наталия работеше в заведение, където живееха хора с мозъчни травми. Повечето бяха претърпели катастрофи с кола или мотор.

Някои от тях можеха да общуват с другите и си помагаха взаимно.

Но имаше и такива, които бяха затворени в себе си. Ето, Недялко прекарваше целия си ден в мълчание. Ако някой се опиташе да го заговори, свеждаше незабавно очи и бързо ускоряваше крачка, за да се отдалечи светкавично от мястото на срещата.

Работата на Наталия се състоеше в това, да помогне на тези хора да станат поне малко по-самостоятелни. Това съвсем не беше лека задача.

Тя им помагаше да се хранят, да извършват някои от ежедневните си дейности, показваше им как да играят игри…..

Но точно тук в игрите ставаха неприятните инциденти.

– Ти само на него помагаш, – мърмореше Григор с карти в ръцете.

– Няма да ми гледате картите, – свирепо изгледа всички на масата Огнян.

Достатъчно бе някой да го погледне за миг и той бе готов да набие „нахалника“. За съжаление, травмите от миналото на някои провокираха неочаквани пристъпи на гняв, който можеше да прерасне и до насилие.

Всички от екипа, заедно с Наталия бяха обучени предварително, как да постъпят ако възникнеше подобна ситуация. Бяха ги инструктирали:

– Не приемайте лично тези случаи. Те се дължат на състоянието на болните.

Наталия, като и другите от обслужващия персонал знаеха, че при изявило се раздразнение и ярост, трябваше да запазят спокойствие и да се държат нормално, все едно нищо не се е случило.

При по-тежък случай се намесваха лекарите, които биеха успокоителни инжекции.

Един ден, когато бе мирно и спокойно в трапезарията, Наталия сериозно се замисли: „Мога ли това, което практикувам тук сред тези хора, да използвам в живота си?“

Спомни си, че Исус учеше учениците си, че ако някой го удари по едната буза да обръща и другата.

„Понякога хората, не само в това заведение, а и навън, постъпват неправилно, – каза си Наталия, – заради някоя сътресение или нарушение на нормалния му начин на живот в миналото му. За това на обидата трябва да отвръщаме с любов“.

Тя наведе глава и тихо се помоли:

– Господи, помогни ми да отвръщам с любов на лошото отношение към мен, което е породено навярно от болка, страдание или несправедливост извършена спрямо този човек в миналото му…..

Аркадий Укупник отишъл на вечеря и попаднал на едно от националните тържества, в кулминационния момент на който се избирал крал на празника.

На всеки посетител в ресторанта бил поднесен десерт и само в един от тях се намирала перла.

Намерилият перлата тази вечер ставал главен на празника. Да, но тези правила на гостите били обяснени на гръцки език, а Аркадий не бил силен по този език.

Когато усетил, че нещо твърдо го ударило в зъбите, той веднага извикал управителят на ресторанта.

Всичко бързо се изяснило и Укупник буквално за ръцете бил издърпан на сцената. Посипали го с розови листенца и го обявили за крал на празника.

А щастливата перла обърнал на следващия ден в злато и го връчил на жена си под формата на медальон.

Най после един свободен час. Зарадвана Евгения седна на фотьойла и взе бродерията си. Това бе едно от любимите ѝ занимания, а днес започваше една интересна фигура, за която трябваше да приложи голяма доза търпение, за да стане, както трябва.

Някой звънна на външната врата. Евгения с нежелание тръгна да отваря, някой бе нарушил тихото ѝ кътче. По петите я следваше десетгодишната и дъщеря София.

На дъжда, без чадър и връхна дреха стоеше млад човек с папка в ръце.

– Извинете, – учтиво каза младежът, – аз събирам пари за Фондация „Грижа за деца със специални нужди“.  Нашите организации се срещат директно с  уязвимите и бедни хора.

Бързайки да се върне към любимото си занимание Евгения учтиво, но бързо каза:

– Съжалявам, но не мога да ви помогна точно днес.

След това бавно затвори вратата.

София погледна изпитателно майка си и попита:

– Защо нищо не дадохме на този човек? Той ходи в студа и дъжда, за да събира пари за бедните.

Сърцето на Евгения се сви.

„Егоизмът ми попречи да използвам тази възможност да помогна на някого, – каза си тя. – Какъв пример дадох днес на дъщеря си?“

Малко по-късно София подаде на майка си рисунка. Тя бе озаглавена: „Човекът с голямото сърце“. На нея София бе изразила чувствата си от срещата с младежа на вратата.

„Трябва да взема пример от нея, – помисли си Евгения. – Това е важен урок за мен. Ще го помня докато съм жива“.

През следващите години София продължи да рисува, когато нещо я развълнуваше, а Евгения внимаваше да не пропусне нито една възможност да се прояви като щедра християнка.

Вера Петровна Марецкая се препичала на южния плаж. Тя го правела по странен начин.

На женския плаж, където жените сваляли дори и банските си, известната актриса лежала на диван по рокля, представяйки на слънцето само ръцете, краката и лицето си.

Покрай нея минала жената на поета Дудин и ѝ казала:

– Какво правиш, Верочка? Всички са голи, а вие как …

– Аз, скъпа, – въздъхнала Марецкая, – се препичам за моите зрители. Те ме обичат. Аз ще изляза на сцената и хиляди хора ще ахнат заради моето загоряло лице, ръце и крака …. А кой ще види моето изпечено тяло, с изключение на мъжа ми още пет-шест човека. Струва ли си толкова да се старая?

Зимата бе тежка и много студена. Елена бе млада учителка, която скоро бе завършила учителският университет в близкия град. Това бе първата и зима след завършване на образованието ѝ

Тя много се стараеше. Та нали всяко начало е важно. От него зависеше, как ще бъдеш посрещнат от учениците и колегите си.

Докато Елена се подготвяше за работа в този мразовит сезон, звънна телефона. Директорката на училището ѝ съобщи:

– Училищата в нашия район се затварят поради лошите зимни условия.

Елена се зарадва:

– Хубаво е, че ученици и учители няма да пътуват по заледените пътища. Няма да замръзват и изстиват. Ще има по-малко болни.

Днес Елена нямаше да преподава на учениците уроците, за които се бе толкова старателно подготвяла. Изведнъж тя си спомни следният стих от Псалмите: „В твоите ръце са времената ми“.

И тя започна по много по-различен начин да гледа на днешния ден.

– Как най-ползотворно, мога да употребя ден си? – запита се Елена.

Можеше нещо да запише в дневника си, да прочете хубава книга, да се помоли, да свърши някои неща в къщи, които бе отложила за по-късно…..

Елена погледна снега навън и се зарадва на красотата, която се разкриваше пред очите ѝ. Това бе Божий неочакван дар.

Притесненията ѝ постепенно се стопиха и тя с радост се наслаждаваше на подарените ѝ моменти по време на неочаквана почивка.

Този ден за Елена не мина по обичайния начин. Тя следваше Божието водителство и оползотвори  времето си по най-добрия начин.

Времената ни са в Божиите ръце дори, когато животът ни изненадва.