Валентин духаше на премръзналите си ръце и негодуваше на глас:

– Какви са тези ограничения. Сякаш съм малко дете и не разбирам какво да правя.

Лъчезар го погледна и каза:

– Имаме нужда от тях ….

– Глупости, – прекъсна го възмутено Валентин.

– Погледни самото каране на ски, – започна спокойно Лъчезар. – Този спорт не е за хора със слаби сърца. Пистите са опасни и понякога доста стръмни. За това поставят десетки предупредителни табели, а жълти ленти блокират пътеки, които водят до лавина опасност, или камъни и скали, които всеки момент могат да се откъснат от местата си.

– Е, аз не говоря за нещо, което не виждаш или не знаеш, – примирено каза Валентин.

– В живота ни има много маркирани писти и пресечени терени, – добави Лъчезар, – които забавляват и предизвикват авантюристите, но има и опасни зони, които трябва да избягваме, ако не искаме да бъдем наранени.

Валентин вече се съгласи със това.

Така е и с християнския ни живот.

Ето защо Писанията и Светият Дух ни предоставят граници. Те ни защитават, като обозначават опасните за живота зони извън границите и ни осигуряват свобода, като ни пазят необременени от греха и неговите последствия.

Облачно. От времена време слънцето се показваше и пак се скриваше. По едно време дори прикапа. После дъждът се засили и спря.

Васил гледаше небето, гледаше локвите и мърмореше под носа си:

– Животът не е лесен. Колкото остарявам, толкова по-трудно става. Някои сякаш нарочно привличат трудностите, а други си живеят без много затруднения.

– Тежат ли ти годините? – обади се комшията Тодор. – Не може да не се сблъскаш със затруднения.

– Понякога се чудя дали изобщо ще се справя, – въздъхна Васил.

– Бог е обещал да ни приве ….

– Господ, а какво прави Той? – прекъсна го яростно Васил. – Става ли по-лесно в живота ни?

– Бог не е казал, че ще ни се разминат проблемите, но Той ни дава ресурси и Своя Дух, Който ще ни преведе през тези проблеми. Какво по-добро от това може да бъде за нас? – добродушно се усмихна Тодор.

– И каква ти е ползата като теглиш и ти като другите? – махна с ръка Васил.

– Бедствията съкрушават някои, а други след като ги преминат, чупят рекорди. Виж, ако я няма зимата, пролетта няма да ни се струва толкова приятна. Ако не опиташ несгодите, успехът няма да те споходи.

– Приказвай си, каквото си искаш, но ме остави сам да се блъскам в орисията си, – недоволно размаха ръце Васил.

Уж се поразхлади, но пак припече. Едва се дишаше. Хората търсеха отчаяно глътка свеж въздух.

Матьо пак мърмореше и ръкомахаше с ръце.

Петър го видя, усмихна се и попита:

– Пак ли роптаеше против препятствията, които си срещнал? По-добре гледай на тях като на изграждащи характера ти.

– Присмивай ми се, – измуча недоволно Матьо. – Не мога да ги преместя, нито да си проправя път през тях. Какво да правя тогава?

– Успехът ти се измерва не от мястото, до което си достигнал в живота, а с препятствията, които си преодолял, опитвайки се да го достигнеш.

– Е и какво? От някого помощ ли трябва да искам? – сбърчи нос Матьо.

– Хората са изненадващо щедри на съвети, особено ако първо отделите време да се сприятелите с тях. Бъди им благодарен. Можеш да намериш и човек, който да те насърчава и подкрепя години напред.

– Да бе, иди ти да се катериш по неравностите, – измънка недоволно Матьо.

– Само, когато човек се бори с предизвикателствата, които за момента му изглеждат свръх силите му, расте нагоре.

Матьо продължи да мърмори. Петър го погледна със съжаление и продължи по пътя си.

Методи бе смачкан от критики на другите в бригадата. В стаята за почивка той се бе свил в ъгъла и нещо чоплеше в ръцете си. Другите разговаряха, смееха се, но той не взимаше участие в общението им.

Влезе бригадира бай Жечо, погледна Методи и каза:

– Лесно е да се критикуват другите.

– По-лесно е да се открият грешките….., – обади се най-младия в бригадата Танко.

– Отколкото да се намерят решения, – довърши изречението бригадира.

– Всеки от нас се изкушава да критикува другите, – примирено се изказа Вълко.

– Враждебността е силно заразна, – свъси вежди бай Жечо. – Ние я насочваме към другите, но тя като бумеранг се връща към нас.

– Е, какво да правим тогава? – нехайно подхвърли Краси. – Виновният си е виновен! С перце ли да го галим?

– Някоя насърчителна дума или смислена проява на доброта биха свършили по добра работа, – бригадирът изгледа внимателно мъжете в стаята. – Нямаме никаква основателна причина, нито някакво законно основание да постъпваме с който и да е от нас така. Когато искаме да критикуваме някого, нека бъде честни и критични така и спрямо себе си.

Всеки от бригадата бе навел глава. Какво ли си мислеха?

Навярно нещо от рода на: „Ами ако някой от нас изпадне в положението на Методи?“

Времето се позатопли и хората се поотпуснаха. Не можеха да влязат в градините си, защото от многото дъждове бе кално.

– Изпече слънце, но не можем да работим земята, – отбеляза Добри.

– Опитах се да вляза в градината и затънах, едва извадих обувките си от калта, – потвърди Сава.

– Още някой и друг ден да кара така и ще се захващаме за работа, – додаде Добри.

– Ти остави времето, то ще се оправи, – махна с ръка Сава. – Виж за какво си мисля тия дни ……

– За какво? – любопитно ококори очи Добри.

– Гледам нашия Михал. Едни разправят, че е много мързелив, но аз съм работил с него и знам, че работи здраво. Защо го одумват така?

– Той работи, когато му е кеф, – усмихна се Сава, – но хване ли се, по-добър от него няма.

– Да видиш само колко добро мнение има за себе си, а докачили го някой, не му остава длъжен.

– Ако чуеш, че някой има добро мнение за себе си, – заръкомаха и с двете си ръце Сава, – увери се, дали това не е единственото добро мнение за него.

Двамата се разсмяха.

– Каквото и да си говорим, важно е не какво казват за тебе другите, нито ти за какво се мислиш, – Добри отправи поглед нагоре и продължи, – важното е какво Бог вижда в теб.