Пепо пак се бе начумерил. Крачеше нервно из стаята и подритваше ожесточено всичко, което му се изпречеше на пътя.

– Как можа? Знае ли той с кого си има работа? – думите му клокочеха като събуден вулкан.

Той не веднъж бе чувал от родителите и баба си:

– Негодуванието е отвратително и подло удовлетворение на душата. Горчивината активно го използва.

– Отмъщението има чудовищен апетит, за това се пази по-далече от него!

В Пепо всичко кипеше. Той размаха ръце и през зъби заскърца ядно:

– Един начин на отмъщение никога не е достатъчен. Ще си го получи. Друг път сериозно ще си помисли, когато реши да се заяжда с мен.

Обидите го спускаха надолу по една низходяща спирала.

Някои хора възприемат пътя към прощението неправилно. Те смятат, че той трябва да бъде невероятно приятен, не изискващо нищо от нас.

Нека бъдем реалисти.

Прошката не прощава престъплението. Тя не е съжаление за нарушението или желание да го игнорираме и подтиснем.

Прошката не води обезателно до помирение. Изразът: “ Прости и забрави!“ е един непостижим стандарт.

Болезнените спомени не приличат на стари дрехи, които просто трябва да съблечем и махнем.

Прошката е акт на промяна в отношението ни към нарушителя. В случая имаме движение от желание да навредим, до откритост и постигане на мир.

Стъпката към прошката е решаваща за нашето щастие.

Милена наблюдаваше жизнерадостна си тригодишна племенница Таня. Това малко момиченце, когато обичаше нещо, наистина го обичаше.

Независимо дали ядеше сладолед или паста, които много ѝ се услаждаха или играеше на игра, доставяща ѝ удоволствие, Таня не пропускаше да обяви:

– Обичам го –  целият свят, – като размахваше драматично ръце.

Този израз не пропускаше да разтопи сърцето на всеки, който я наблюдаваше.

„Кога за последен път се осмелих да обичам така, – помисли си Милена, – нищо да не задържам и без да се страхувам? Истината е, че Божията любов не е в нашия гняв, страх или срам, дълбоко основани в реалността. Колко е трудно на нас възрастните да приемем това“.

Таня се наведе и тихо прошепна на леля си:

– Обичам те – целия свят!

Леля ѝ отговори в същия тон:

– Обичам те, всецяло свят.

Милена бе безкрайно благодарна, защото тези думи ѝ напомняха, че всеки миг тя е в присъствието на безгранична любов и благодат.

Светът е разделен на лагери и въз основа на това, от какво най-много се боим, често се присъединяваме към този, от когото ни е страх, игнорирайки гласът, които ни припомня нашите предпочитания за визията на реалността.

Сред измамите и борбата за власт, Истината за Божията любов остава. Тя е светлина, която свети в тъмнината и ни кани да научим пътя на смирението, доверието и любовта.

Какво като навън грееше слънце?! У Стоян всичко кипеше и бушуваше като опустошителна буря. И за какво бе всичко това?

Просто Стоян се ядоса на Деница и то за дреболия. Двамата бяха младоженци и още се учеха как да бъдат добри един към друг. И както често се случва с младите хора, те не винаги се разбираха и съответно се караха.

И сега Стоян се бе ядосал заради нищо. Той сурова смъмри Деница. Двамата повишиха глас, а в Стоян всичко достигна предела и закипя. Още малко и щеше да избухне.

„Ако не се взема в ръце, – помисли си Стоян, – ще наговоря такива работи, за които по-късно ще съжалявам“.

Изведнъж го осени изобличаваща мисъл: „Направих от мухата слон“.

За да се успокои, Стоян отиде в съседната стая, да се помоли.

Когато се обърна към Бога, чу тих глас:

– Би ли говорил с някоя от жените в църквата със същия тон, с който току-що говори със съпругата си?

– Не, никога не бих си позволил това, – реагира веднага Стоян. – Дори и някоя от тях да се държи много лошо или да ме разгневи, аз все пак ще бъда любезен и дружелюбен с нея, защото тя ми е сестра в Господа.

– Но Деница не ти е само жена, но и сестра в Христос. Оттук нататък, дори и да те разгневи, трябва да се отнасяш към нея със същото уважение, с което се отнасяш към всяка друга сестра от църквата.

Тези думи произведоха силно впечатление на Стоян.

– До брака ни, – каза си Стоян, – тя бе моя сестра в Господа, а когато стана моя съпруга, тя си остава в същото положение. И това е една основателна причина да разговарям уважително с нея.

От тогава отношението на Стоян към Деница много се промени.

Всички познаваха Никита и знаеха какъв бе. Един ден той напусна селото си и отиде в планината с един единствен копнеж:

– Ще изкореня всичките си желания в душата си, с изключение на стремежа ми да се посветя на Бога и да вляза в Небесното царство.

Никита прекара няколко години в пост и молитва, посвещавайки се на Бога.

Когато се върна в селото, всички селяни се удивиха на неговата святост. И всички го почитаха като истински Божи човек.

В това село живееше мъж на име Михей. Той завидя на Никита. Един ден заяви на съселяните си:

– Какво толкова величаете Никита?! И аз мога да стана като него.

И Михей се оттегли сам в планината. Дълго пости, но това доведе само до изтощение на тялото му.

Един месец по-късно Михей се завърна обезсърчен и отчаян.

Селяните го попитаха:

– Е, какво стана с теб?

– Защо се завърна толкова бързо?

– Какво прави през цялото това време, докато бе сам там в планината?

– Убивах, крадях, лъгах, клеветях хората, превъзнасях се, прелюбодействах, подпалвах къщи ….., – отговори тъжно Михей.

– Как си могъл да извършиш всичко това? Нали бе съвсем сам? – изненадаха се съселяните му.

– Да, телом бях изолиран и откъснат, – призна Михей, – но душата ми бе сред хората. И това, което не можех да направя с ръцете, краката, езика и тялото си, го вършех в мислите си

Жалко бе да гледаш този съд. Той бе толкова красив, но пукнат. Малко момиче със сълзи на очи го бе донесло в грънчарската работилница и с болка бе едва промълвило:

– Можете ли да направите нещо за него.

Грънчарят взе съда, огледа го, погали грозната пукнатина и обеща:

– Не плачи, ще стане дори по-добър.

Момичето едва-едва се усмихна, но повярва на майсторът и си тръгна.

Грънчарят постави съда на рафта, а на другия ден се зае с него. Взе го и го дочупи окончателно. Праха овлажни с вода. Получи се глинена маса. Той дълго се труди над нея, като я мачкаше и преобръщаше с ръце не веднъж. Глината стана мека и податлива при опипване.

Накрая удовлетворен въздъхна и я постави на грънчарското колело.

Под ръцете на майсторът започна да се оформя прекрасен съд, в който нямаше никаква пукнатина или грапавина.

– Все още си слаб, – каза си грънчарят, – а и цветът ти е някак скучен и сив.

Майсторът постави съда в разгорещената пещ, като непрекъснато го държеше под око, контролирайки топлината, която го облъхваше.

Когато вече реши, че е достатъчно, грънчарят извади съда от пещта.

Пламтящият огън бе придал на съда невероятна красота.

Ти и аз сме малки глинени съдове в ръцете на Господа, Чиято трансформиращата сила ни е предназначила за слава.