След като си прочел сума книги и видял много неща, стигаш до извода, че по-лесно е да се отговори на големите житейски въпроси, отколкото на малките.
Защото големите са само няколко на брой и с тях човечеството се е занимавало векове наред и гениални умове са ни завещали своите решения. А малките са стотици и никой не си губи времето да им търси отговор, и всеки ги решава, както случаят му подскаже.
Но малките въпроси бяха само тънки разклонения на по-големите, а по-големите на възловите, и всичко бе заловено едно за друго тъй гъсто преплетено, че приличаше на едно огромно хаотично разклонено коренище.
И аз пъплех като дребно насекомо из това чудовищно коренище и понякога си казвах: „А, ето го най-после изхода!“ – но това не бе изход, а само преход към следващия гъсталак.
Понякога си виках: „А, ето го най-сетне важното и основното!“ – но когато загребях с две ръце в него, наново установявах, че шепите ми са празни.

С баща ми и приятелите му рано сутринта се бяхме изкачили на върха и решихме оттам да идем на езерата. Някой ни поведе натам, ала той познаваше толкова пътя, колкото и всички останали.
През целия ден се лутахме из стръмнините, додето привечер най-сетне съзряхме долу в ниското под нас някакво езеро, синеещо като дъното на котел сред високите канари. И макар това езеро да нямаше нищо общо със търсените езера, решихме да се приютим на брега му, понеже вече мръкваше.
Едва бяхме наклали огън, когато вятърът зафуча, над нас се разнесе грохотът на бурята. От почернялото надвиснало небе рукна пороен дъжд. Нямаше никаква възможност да се скрием от бурята. Наоколо се простираха само ниски хвойнови храсти. Струите на дъжда, гъсти и тежки, връхлитаха отгоре. Над скалистите зъбери с оглушителен трясък святкаха и гаснеха мълнии.
Приятелите на баща ми се опитваха да направят нещо като палатка с един брезент. Опъваха го върху храсталака и по едно време изглежда, че успяха, защото ме навряха отдолу, макар че за мене това нямаше никакво значение. Носех се из мътните горещи въртопи на треската.
Тоя път треската ме бе съборила малко по-грубо, вероятно удвоена от простудата, и аз само като в мъгла усещах боричкането на хората с тежкото платнище, което непрекъснато се пълнеше с вода и което бурята искаше да изтръгне от ръцете им. Наоколо илюминацията продължаваше с пълна сила, а скалите над главите ни се къртеха и търкаляха с трясък надолу. Те се пукаха от смяната на температурата или от грохота на мълниите.
Треската ме носеше и въртеше, увличаше все по-дълбоко в тъмните си въртопи и аз се сещах посред бълнуването, че сега вече сигурно няма да мога да изплувам. Татко ме бе учил, че трябва да прогонвам тия тръпки на самосъжалението.
Накрая усетих, че всичко около мен потъмнява и навярно вече потъвам в най-дълбокото и навярно завинаги…..
Дойдох на себе си с онова чувство на спокойствие и умора, с което се връщаме, ако не сме прекрачили последния праг. През затворените си клепачи усещах нещо светло и топло. Открехнах ги едва-едва. Зазоряваше се. Бурята бе отминала. И върху фона на тъмносиньото утринно небе се издигаше високият и странно бял пламък на накладения огън. Може би бях съвсем изплувал от бълнуването и разтворих клепачите си. „Ще се живее“ – помислих си радостно и ме заля светлина.

За Наум от Гизмо разказват, че бил сляп с двете очи. Двете му ръце били ампутирани, двата му крака били отрязани, а тялото му било покрито с циреи. Полагали носилката му в съдове с вода, за да не лазят мравките по него. Веднъж носилката му била положена в разрушена къща и хората поискали да я преместят. Тогава той им казал:
– Първо изнесете покъщнината, а после моята носилка, понеже докато тя е вътре, тя няма да се срути.
Те изнесли покъщнината, а после и носилката и миг след това сградата рухнала. Тогава го попитали:
– Щом си толкова праведен, защо са ти се изсипали всички тези злочестини?
Той отговорил:
– Аз съм виновен за тях. Веднъж вървях към дома на тъста си и водех три магарета с товар: едното с храна, второто с питиета и третото с най-различни деликатеси. Срещнах един човек и той извика: „Моля те, дай ми нещо да ям.“ Аз му казах: “ Почакай докато сляза от магарето си.“ Когато слязох и погледнах, човека беше умрял. Падна върху него и казах: “ Дано очите ми, които нямат милост да ослепеят; дано ръцете ми, които нямаха милост към теб да бъдат отрязани; дано нозете ми, които нямат милост към теб, бъдат отрязани“. Но не намерих покой, докато не казах: „И тялото ми да се покрие с циреи““.
Тогава те казали:
– Горко ни, че те виждаме такъв!
А той им казал:
– Горко на онзи, който щях да бъда, ако не ме виждахте такъв сега.!

Чаках сякаш цял ден. По едно време се зададе и дългоочаквания превоз. Трябваше да се кача в автобуса, но се бе натрупала голяма навалица.
Хората се блъскаха с ръце и лакти, с нозе и колене, наместват се, изтикват се един другиго, ругаят се. Така всеки си пробива път и влиза.
За мене е очевидно, че ако искам да се кача, трябва да постъпя като тях.
Но аз тутакси, без никакво колебание, реших:
— Тръгвам пеша.
И все пеша вървя, вече цял живот.

Изключих котлона и отидох до прозореца. Дръпнах пердето и видях как бледото обедно слънце обагри сивотата на улицата и къщите в нежно бежово.
До мен стигна смеха на децата, които си играеха долу на тротоара. Още трептяха във въздуха възбудените гласове на две момиченца хванати за ръце.
Някъде зад ъгъла една латерна свиреше много стара мелодия….
Аз съм част от всичко това, от този жив град, който обичам и в който никога вече няма да бъда сама.