Едно религиозно момиче искало да бъде спасено, но не искало да се откаже и от светските удоволствия. Тя мислела, че може да даде сърцето си на Господа напълно, когато остарее.

Веднъж я посетил познат, които се занимавал с разпространение на книги. По време на разговора момичето предложило на събеседника си чаша мляко. Той благодарил, изпил млякото, но малко оставил на дъното и казал на момичето:

– Смятате ли за чест, ако допиете този остатък от млякото?

– Разбира се, че не. Вие се шегувате! – засмяло се момичето.

Тогава мъжът казал:

– Това точно правиш ти за Господа. Докато си млада, здрава и силна, ти предпочиташ да живееш щастливо и пиеш от чашата на живота до дъното, а жалкия остатък от нея представяш пред Бог. Ще Го приеме ли Той?

Мъжът подал на момичето чашата и казал:

– Остани с Господа – и излязъл.

Момичето стояло известно време като зашеметено. Засрамило се пред Господа. Накрая решило да Му даде сърцето си и да посвети живота си в служене на Него.

Виждали ли сте как вятърът издухва пролетните цветя и дърветата, как пълните с живот и красота цветове увяхват, като смачкани и изкривени ръце, как най-доброто дърво изкривено още в крехката си възраст, завинаги остава уродливо и безплодно, накрая то за нищо друго не става освен за горене? Това са образи на младостта откъсната от добродетелите и предадена в коварните ръце на греха, удоволствията и страстите.

Каквото посееш в младостта си, това ще пожънеш на стари години.

Усърдно принесете на Христос делата на младостта си и ще се зарадвате в старостта си. Събраното в младостта подхранва и успокоява изнемощялата старост.

Веднъж решил да се скара един от обитатели на дом за глухонеми с друг.

Когато директорът на дома дошъл да види какво става, видял , че единият е обърнал гръб на другия и се тресе от смях.

– Защо се смееш? – попитал директорът с помощта на ръцете си. – Защо твоят приятел изглежда толкова сърдит?

Немият отговорил по същия начин:

– Защото той иска да се скарам с него, но аз отказвам да го гледам.

Ан Макосински от Канада е разработила фенерче, което се захранва от топлината на човешките ръце.

Целта й е била да намали количеството използвани батерии за еднократна употреба, които се хвърлят в боклука и замърсяват околната среда.

Това фенерче може да стане по-евтина алтернатива за хора, които не могат да си позволят електричество за осветление на дома си.

За създаване на термоелектрическото фенерче, тя е използвала плочките на Пелтие, които произвеждат електричество чрез нагряване от едната страна и охлаждане от другата.

Нейното изобретение се състои от две алуминиеви тръби, които се намират във втората PVC тръба с отвор, който позволява ръцете на човек да влязат в контакт плочките на Пелтие.

Проектът е ергономичен, термодинамично ефективен и изисква температурна разлика само от пет градуса, за да произвежда до 5,4 MW яркост.

Тази технология може да помогне за предотвратяване на ненужното използване на батерии, които са източник на пропускащи в земята токсични химикали. А това, в крайна сметка, може да осигури евтини, възобновяеми източници на светлина за развиващите се страни, където хората нямат достъп до електричество.

Планината Хуашан в Китай достига височина от около две хиляди метра и е известна със своите екстремни маршрути.
Най-опасната и страшна туристическа атракция тук е преодоляване на мост над пропастта.
Това е нестабилно съоръжение с ширина не повече 40 см и е съставено от полугнили дъски. То няма парапет и огради за осигуряване на безопасност.
На отвесната скала е забита верига, за която човек може да се придържа. Така маршрута се минава по-скоро на ръце, отколкото на крака.
Не всеки изкачил се на планината се осмелява да стъпи на моста, но тези, които преодоляват собствения си страх, сматат това за най-доброто забавление за разсейване на скуката.

В древни времена живели на земята двама души, които били много щастливи. Те бяха доволни от това, което имат и споделяли помежду си тази радост и щастие. Любовта им нараствала с всяка изминала година, и никой, и нищо не можело да я разруши.
Веднъж прочели в една много стара книга, че някъде на края на земята имало необикновенно щастие. На това място небето се целувало с земята.
И те решили непременно да намерят това място.
Пътят бил дълъг, пълен с препядствия. Те загубили представа за времето, но не се предавали и вървели.
И когато съвсем останали без сили, те видели врата, описана в книгата. Тук се намирало най-голямото щастие, целта на надеждите и търсенията им. Били притеснени, но почукали на вратата и тя се отворила. Хванали се за ръце и тихичко влезли.
И какво ведели? Те се намерили в своя дом. В края на дългият си път те достигнали своя дом.
И тогава разбрали:
Мястото, където небето целува земята, това е мястото, където хората се целуват.
Мястото, където небето докосва земята, това е мястото, където ръцете на влюбените се допират.
Мястото, където небето отваря очи, това е, когато хората откриват един на друг своите чувства.
А мястото, където цари неповторимото щастие е мястото, където хората се подкрепят взаимно и правят любимия до себе си щастлив.