След хаотичен и напрегнат ден Боряна сложи две годишната си дъщеря да спи в леглото. Тя затвори вратата на детската стая и се отпусна на фотьойла да си отдъхне.

След това включи телевизора и са настрои да гледна поредния сериал по него.

Двадесет минути по-късно вратата се отвори и се показа една рошава малка детска главичка. Вени, така я наричаше майка ѝ, бе  сложила ръка пред устните си и весело се кикотеше. Детето пристъпи с босите си крачета в стаята и …..

– Какво правиш, – скара се майка ѝ. – Нали те сложих да спиш. Кога ще се научиш да лежиш в леглото и да се държиш както трябва? Не ми даваш минутка спокойствие.

Боряна бе извън себе си от яд, тя не можеше вече да контролира нервите си. Напердаши малката палавница и отново я заведе до кревата. Нямаше прегръдка, мили думи и усмивка, а само разплакани детски очи и свито от страх малко сърце.

А нещата можеха да се развият и по друг начин.

Когато Вени влезе хихикайки в стаята, Боряна плесна с ръце и се усмихна:

– Охо, станала си сама от кревата. Наистина си пораснала и действаш вече самостоятелно. Искаш ли да станеш още по-голяма и да  правиш неща, които и мама прави?

Вени хитро я погледна и кимна с глава.

– За да стане това, сега трябва да си легнеш в креватчето и да заспиш.

След това прегърна малкото телце и го занесе отново в кревата.

Това не са два различни случая, а две различни отношение на майката към детето. Не съм против наказанията, но мисля, че  в случая по-силно би въздействала любовта.

Изборът е ваш.

Веднъж един журналист интервюирал учен, който бил направил няколко важни открития в областта на медицината:

– Защо мислите, че можете да постигнете много повече от един средностатистически човек? Какво ви отличава от другите хора?

– Всичко започва от един урок, който ми даде майка ми, когато бях на две години, – казал учения.

А ето какво се случило тогава.

Той бил много малък, но се опитал да измъкне от хладилника бутилка с мляко, но тя се изплъзнала от ръцете му и съдържанието ѝ се разляло върху целия под в кухнята. Получило се истинско млечно море.

Когато майка му влязла в кухнята, не му креснала, не му чела нотации, нито го наказала, а му казала:

– Какъв чудесен безпорядък си направил. Никога до сега не съм виждала такава голяма локва от мляко. Каквото е станало, станало е. Ако искаш можеш да поиграеш в млякото, а после всичко ще почистим.

Той поиграл малко. След няколко минути майка му казала:

– Достатъчно си пръскал мръсотия наоколо, време е вече да се очисти всичко. Как искаш да го направиш? С помощта на гъба, кърпа или четка? Какво предпочиташ?

Той избрал гъбата и двамата почистили разлятото мляко.

След това майка му казала:

– Това, което стана днес може да се нарече неудачен експеримент за пренасяне на голяма бутилка с две малки ръце. Хайде да отидем на улицата, да налеем бутилката с вода и да видим дали, ще можеш да я носиш, без да я изтървеш.

Тогава момчето разбрало, че може да държи бутилката здраво, ако я хване с двете ръце за гърлото, близо до капачката. Това бил един прекрасен урок.

Ученият се обърнал към журналиста и казал:
– В този момент аз разбрах, че не трябва да се страхувам да правя грешки. Грешките са възможност да се научи нещо ново, а в това се и състои научния експеримент. Даже експеримента да не стане, с негова помощ обикновено се научава нещо ценно.

Сатана събра всички бесове. В своята встъпителна реч той каза:

– Ние не можем да забраним на хората да ходят на църква. Не можем да им забраним да четат Библията. Трудно ще ги спрем да се обръщат с молитва към Бога. Когато се свържат с Бога, ние губим властта си над тях. Нека ходят на църква, но ние ще им откраднем времето, така че те винаги да бъдат заети и да не могат да се молят, да мислят за смисъла на живота си и да развиват своите отношения с Бога. Ето какво трябва да направите, трябва да попречите на хората да влизат в общение с Бога и поддържате това целия ден.

– Но как ще го направим? – закрещели демоните.

– Увличайте ги с дребни неща и измислете повече начини, чрез които умовете им да бъдат заети с ненужни дейности. Главното е, да им внушите да се стремят към повече материални блага и богатство. Нека всеки от тях придобие желание, да има повече пари, да купува коли, апартаменти, вили. Нека да работят все повече и повече, за да ходят на ресторант, кафе, да си купуват нови дрехи, да правят скъп ремонт в домовете си и да ги оборудват с най-модерните мебели.  Изкушавайте ги да харчат, да взимат заеми, многогодишни кредити и така да стават роби на банкерите. А когато се увлекат в преследване на Мамона, на тях няма да им трябва Бог.

Демоните се хилеха и потриваха доволно ръце.

– Убеждавайте жените да остават на работа, а мъжете да работят по 7 дена в седмицата, – продължаваше да ги напътства сатана. – по 10-12 часа на ден, за да нямат време за семейството си и възпитанието на децата си. Направете обучението в училищата да бъде повърхностно. Нека децата да се шляят от сутрин до вечер по улиците и да стават част от лоши компании. Тогава те ще престанат да се учат и от тях нищо добро няма да излезе. Тогава семействата ще започнат да се разпадат.

Демоните започнаха възторжено да ръкопляскат. Щом утихнаха аплодисментите дяволът продължи:

– „Стимулирайте“ умовете им с предавания по телевизията и разнообразни сайтове, музика и филми в Интернет. Следете във всеки магазин или зала да не звучи духовна музика. Блокирайте съзнанието им и разрушете единството им с Бога. Можете и вие да предложите още мерки в тази насока. Вярвам, че имате прекрасни идеи, как да се осъществи делото ни.

– Предлагам да ги залеем с новости и реклами по 24 часа в денонощие, – предложи един проскубан, стар демон. – Да напълним пощенските им кутии с каталози за поръчки на нови стоки, предложения за уж безплатни продукти, услуги и фалшиви надежди.

– Да показваме по телевизията и в списанията, красиви модели, – засмя се един  озъбен демон, – така че мъжете да обръщат внимание само на външната красота и да започнат да недоволстват от съпругите си.

– Да направим така, че жените да изглеждат твърде уморени, за да даряват с любов мъжете си.- протегна се напред един, приличащ на жаба, демон. –  Ако мъжете не получават достатъчно любов в домовете си, ще я търсят другаде, а това бързо ще разруши семействата им.

– Предлагам на Рождество и Великден да ги разсейваме с празнична суета, – тропна с крак един дребен демон,  – като концерти по телевизията, вие знаете точно какви и трапези изпълнени с много храна и алкохол. Така децата им няма да разберат истинското значение на тези празници.

– Да им погодим номер, – предложи друг демон, – след отпуска да се връщат още по-уморени. Да нямат време да излязат сред природата и да се любуват на Божиите творения. Вместо това да ги караме да ходят на кино, да играят игри на компютъра или да залагат в хазартните клубове.

– Да залеем живота им с толкова неотложни въпроси, че да нямат сили да погледнат към Бог, – извика някой от задните редове. – Така скоро ще започнат да живеят и работят, жертвайки здравето на семейството в името на парите или положението си.

– А това дали ще даде резултат? – попита един демон недоверчиво.

– О това са изключително добри идеи, – каза самодоволно дяволът. –  Хората ще стават все по-заети, ще тичат насам и натам, без да им остава някакво време, за да помислят за себе си и семействата си. Вървете и работете, вие много добре знаете какво точно трябва да правите.

Никой няма да ни накаже за това, че се гневим. Гневът сам по себе си е наказание.

За думите, които изговаряме и действията, които правим, когато се гневим, винаги след това съжаляваме. Важното е човек да разбере какво става и навреме „да се вземе в ръце“.

Да бъдеш зъл и недоволен е много лесно. А да направиш нещо полезно в такова състояние е почти невъзможно.

Животът е твърде ценен и кратък, за да го прекарваме в гняв.

Добромир стигна до колата си. Извади ключовете, за да отвори вратата, но тогава нещо привлече вниманието му. Един младеж се прехвърли от колата си в инвалидна количка и се насочи по улицата, която беше доста стръмна.

Добромир се приближи до младежа и каза:

– Навярно си решил да тръгнеш по тази стръмна улица, по която аз току що слязох?

Младежът само му кимна с глава в знак на съгласие.

– Имаш ли нещо против да ти помогна?- попита Добромир.

И още преди младежът да каже нещо. Добромир хвана дръжките на количката и започна да я бута нагоре.

– Казвам се Добромир, – представи се той на младежа.

– Аз съм Станчо. Обикновено се изкачвам сам по тази стръмна улица, но като ми предложи, реших да не възразявам. Знаеш ли, понякога си представям как тичам нагоре по тази улица, както  едно време, когато имах крака.

– Какво е станало с краката ти? – попита Добромир.

– Катастрофа, неприятна работа, – смръщи вежди Станчо.- Връщахме се от състезание. Бяхме спечелили всички възможни първи места. Правехме планове да копунясваме край морето …. Тогава ни блъсна някакъв пиян …. Най-добрият ми приятел загина на място. На другите им се размина само с натъртвания и драскотини, а аз ……. останах парализиран от кръста надолу …… За миг животът ми коренно се промени.

– Съжалявам, – каза Добромир, той не знаеше какво да каже в случая, за да утеши Станчо.

– Все пак се радвам, че останах жив, – засмя се Станчо. – Всеки път, когато си спомня за приятеля си, как загина, все си обещавам да живея пълноценно и заради него.

– Какво правиш тук? – попита Добромир, за да разсее мрачните спомени на Станчо.

– След катастрофата трябваше да се откажа от мечтата си. – тъжно каза Станчо. – Може странно да ти звучи, но исках да спечеля златен медал на Олимпиада. Кандидатствах и ме приеха тук да уча. Разбрах, че мога да допринеса нещо в живота и по друг начин.

– Майка ми често казваше, че някои мечти умират, за да се родят други, – насърчително каза Добромир. – Ти ще успееш. А какъв искаш да станеш сега, след всичко, което ти се е случило?

– Предприемач или може би да имам собствен бизнес, – замислено отговори Станчо. – Но най-много от всичко….. усещам в себе си сили …… да бъда водач.

– О, личи си, не се предаваш лесно, – усмихна се Добромир.

– Благодаря. Повечето хора трудно биха си представили водач в инвалидна количка, нали? Но Рузвелт един от великите водачи в американската история, също е бил в инвалидна количка. Може краката ми да са слаби, но важното е характерът и волята ми да бъдат силни.

– Няма нищо невъзможно за човек, който вярва, – каза въодушевено Добромир.

Станчо погледна часовника  си и извика:

– Съжалявам, че трябва да тръгвам, но имам лекция след пет минути. Довиждане и много ти благодаря.

Двамата си стиснаха ръцете и Станчо се отдалечи.

– Надеждата умира последна, – каза си Добромир, когато се върна при колата си.- Важно е човек да има мечта и да я следва.

Качи се в колата и потегли.