Борис беше само на 11 години. Той беше аутист.

Скоро му се наложи да положи изпит. Въпреки, че се стараеше, резултатът не бе такъв, какъвто той искаше.

Борис се прибра в къщи и отчаяно започна да удря по масата с двете си ръце:

– Провалих се, а беше толкова лесно, – негодуваше той. – Прочетох всичко, научих го, а се подадох на страха си, който изтри всичко от главата ми. Как ще се покажа пред мама и татко, съучениците и господин Петров, които ме подкрепяха през цялото време?

Борис плачеше и удряше безмилостно „тъпата“ си глава.

Родителите не знаеха как да успокоят сина си, за това се обадиха на любимият му учител Петров:

– Боби е отчаян, резултатът от изпита му не е толкова лош, но той смята, че се е провалил. Моля ви помогнете му, той ви уважава и слуша.

Петров много скоро посети дома на Борис. Учителят видя отчаяната физиономия на момчето. Погледна го спокойно и му каза:

– Тези тестове от изпитите не могат напълно да оценят твоите способности.

– Но нали тези резултати са важни? – каза объркано Борис.

– Боби, но ти имаш толкова много таланти, – каза Петров, – които един тест не може да оцени.

Борис недоверчиво погледна учителя си:

– Какви таланти? – смънка неразбиращо той.

– Ти притежаваш безценен художествен талант. Умееш да работиш в група, – започна да присвива пръстите на едната си ръка учителят при изброяването.

Борис като чели се събуди от болката и недооценяването си и внимателно се заслуша в думите на Петров.

– Твоята независимост също расте, – продължи учителят, – имаш неподправена доброта, изказваш собственото си мнение за нещата, умееш да се сприятеляваш с връстниците си, обсъждаш и оценяваш собствения си напредък.

– Той има доста спортни и музикални успехи, – допълни майка му.

– Ние се радваме, че имаш толкова различни таланти, – усмихна се добродушно Петров. – Всички те те правят особен и ценен. Ти се развиваш и си прекрасен млад човек. Много се гордеем с теб.

Борис бе застанал с отворена уста и поглъщаше изненадано всяко умение от своите „дарби и таланти“. За него това беше нещо изумително.

„Нима аз притежавам всичко това?“ – помисли си момчето.

– Благодаря ви, господин Петров, за всички мили думи, които казахте за мен, –  Борис вдигна палец нагоре и се опита да се усмихне.

Донка растеше в дом, където нямаше котки. Просто майка ѝ не можеше да ги търпи, а тя бе равнодушна към тях. Повече ѝ допадаха кучетата.

Когато порасна и се омъжи, Донка усети, че в дома на съпруга обожават котките. След като се премести в дома на мъжа си там завари Пепи. Великолепен котарак с тигрова окраска и бляскави отенъци.

Пепи, като всички котки,  чувстваше как хората се отнасят към него. Донка не обикна котарака, но никога не го обиждаше. Хранеше го редовно, но нежности и привързаност не показваше към него.

Въпреки това с цялото си котешко съзнание, той проявяваше любов към младата стопанка. Щом Донка влезеше у дома, Пепи ѝ се отъркваше о краката, а когато сядаше на дивана, се качваше на коленете ѝ. Слагаше лапичките си на гърдите и потъркваше муцуната в лицето ѝ, а след това мъркаше доволно като локомотив.

Пепи най много обичаше да се качи на раменете на Донка и да направи около врата ѝ топла якичка. За нея това бе ужасно досадно, но не реагираше остро, а тактично го сваляше от раменете си.

Купиха си вила в прекрасна борова гора. Свекървата на Донка я помоли:

– Вземи Пепи с вас на вилата.

Донка се съгласи с неохота. Тя не искаше да се грижи за неприятното и дразнещо я животно. А котаракът не се отделяше от нея. Когато Донка се разхождаше, той вечно беше с нея. Легнеше ли, той лягаше край нея.

Един ден Донка реши да тръгне  по една пътека водеща навътре в гората. Пепи, както винаги тръгна след нея. Тя вървеше и се радваше на топлото слънце.

Изведнъж котаракът я изпревари и застана отпред. Когато го наближи Донка се вцепени.
На пътеката, на две крачки от нея Пепи бе наострил уши и се готвеше да нападне, а към него съскаше дебела змия.

Донка от малка се боеше от змии. Краката и ръцете ѝ се парализираха, тя не смееше да помръдне, а Пепи смело чакаше нападението на змията.

След това всичко стана много бързо. Донка грабна котарака и побягна към дома си. Едва в къщи забеляза, че лапата ме Пепи е разкъсана.

Донка бързо занесе пострадалия котарак при ветеринара.

– Нищо друго не мога да ви предложа в случая, освен да го приспя, поне няма да се мъчи много.

– Нима не можете да го инжектирате с някое лекарство?

– Няма смисъл, отровата вече е подействала, – вдигна рамене ветеринарът.

Донка го прибра. Лапата на котарака започна катастрофално да гние. На Пепи му ставаше все по-лошо. Три дни по-късно той умря.

Скръбта на Донка нямаше граници.

– Аз съм виновна за смъртта му, – обвиняваше се тя. – Не го обичах, но той предвиждаше всичко, усещаше нещата от рано и ме пазеше колкото можеше. Спаси моя живот, жертвайки себе си.

Донка го погреба с почести.

От тогава минаха много години. В нейния дом имаше много котки, но тя бе изменила отношението си към тях.

Бе разбрала, че тези животни са предани и искрено обичат господарите си, независимо от чувствата им.

На площад Масена, за да могат зрителите да си отдъхнат, бяха пуснали Равел, звучеше Болеро. Старци танцуваха… Скоро щяха да пуснат и фойерверките.

Изведнъж се чуха тъпо звънтене и истерични писаци. Като че ли започваше война. Това бе ужасно. Чуваха се сирени, доброволци спираха колите си, за да дадат път на полицаите.

Всички бягаха. Мнозина плачеха.

– Какво става? – питаха хората, усещайки, че нещо не е наред.

– Камион се вряза в гъста тълпа от хора, – обясни някой уплашено и продължи да бяга.

На балкона на хотела стоеше 14 годишно момче. То гледаше с ужас как камион, който се носеше по улицата със скорост около 70 километра в час, съзнателно се вряза в тълпата и мачкаше хората. Това щеше дълго време да остане в съзнанието му и щеше да се явява като кошмар в сънищата му.

Всичко бе станало внезапно. Суматоха, отчаяни викове …. цялата картина бе жестока и зловеща. Хората тичаха, крещяха, стенеха и носеха на ръце децата си. Всеки бягаше, за да спаси живота си.

Хората се блъскаха, тичаха по улицата. Младеж се помоли на мъж, който стоеше на прага:

– Моля ви пуснете ни вътре.

Човекът се дръпна, след него влязоха още няколко души и треперейки чакаха да свърши всичко.

Виктор мислеше, че това е някаква шега, но след това видя камион да се движи на зигзаг към него. Той побегна с другите търсейки безопасно място.

Врати се отваряха и приютяваха, част от бягащите.

Това беше ужасно клане. Имаше тела навсякъде. Камионът мачкаше всичко по пътя си. Той караше криволичейки и хората не знаеха на къде ще отиде след това.

За камиона нямаше прегради, той сриваше стълбове и дървета.

Някой хора се бяха качили на вратата на камиона, опитвайки се да го спрат.

Накрая всичко свърши. Разчленени и обезобразени тела лежаха на улицата. Беше ужасно. Хората падаха и плачеха над телата.

Мъртвите изглеждаха много, покриха ги с по един бял чаршаф. Мъката и болката щяха да продължат много след това.

Ние не бива да живеем в свят като този. Необходимо е любовта и мирът да се установят между хората. Тогава няма да бъдем свидетели на такива кървави трагедии.

В Алма Ата майсторката Дина Шарипова има диагноза детска церебрална парализа и недееспособни ръце. Но независимо от това, тя вече 13 години бродира картини от бисери с краката си.

Всяка картина  отнема на шивачката около половин месец. На тях главно има женски образи, цветя и птици.

Майсторката си избира картини от Интернет, майка ѝ ги копира с молив и Дина пристъпва към работа.

Тя не шие, за да продава. Но веднъж представила на една изложба 15 свои работи, където имала голям успех.

След изложбата тя продала половината от творбите си, за да направи подарък на майка си.

Дина учи дистанционно последна година в Московския университет и работи като специалист в отдел за набиране на персонал в една от казахските банки.

Единадесетгодишния Тийо Сатрио от Индонезия е роден без ръце и крака.

Повечето хора на негово място не искат да живеят, но Тийо се научил да бъде щастлив.

Тийо посещавал училище. Той се научил да пише, като държал молива в устата си.

Съучениците  му помагали да отива на училище с инвалидна количка.

Тийо се учел усърдно. Учителят му по математика казва за него:

– Във втори клас момчето се научи да решава задачи за четвърти клас.

След училище Тийо обича да играе Playstation. Той управлявайки джойстика с брадата си.