Това бе най-удивителния момент, отрязък от време неприличащ на никой друг. Защото тогава стана нещо поразително.
Бог стана човек. Небето се отвори и той вложи най-ценото в човешка утроба.
Вездесъщият стана плът и кръв. Този, които сътвори света, избра да зависи от грижата на едно младо момиче.
Той не дойде като ярък лъч в небето, нито като завоевател, но като такъв, чийто първият вик чуха доверчива девойка и обичащ работата си дърводелец.
Мария и Йосиф не са били царско семейство, но въпреки всичко, небето довери най-голямото си съкровище на тези „избрани“ родители.
Величието и Светостта в мръсотията на оборския тор.Този Младенец управлява вселената.
Троната му зала бе в мръсната кошара за овцете. А поклонението от ангелите е заменено с добри, но смутени овчари.
Погледнете тази трона зала. Наоколо не се движат богато облечени придворни. Няма скиптър и корона. От вън се чува мучене на крави, блеене на овце, тропот на копита и приспивната песен на майката, прегърнала бебето си.
Това можеше да се случи някъде другаде. Но това е удивителната история на царя, започнал от яслите в обора. Прекрачи прага или погледни през прозореца.
Той е тук.

Достатъчно ли е да се дава образование само на 2–3% от децата, за да израсне в България свободно образовано поколение?
Трудно да се променя манталитетът на възрастните. Но ако работата с младежта се окаже успешна, след 15–20 години, родените в нова България, ще определят политиката и тогава нашата страна ще бъде нормална. Капитализацията на нашите компании няма да е по-малка, отколкото в някои страни, а пенсиите ще са достатъчни.
Нашите държавници правилно са пресметнали, че на децата не им трябват Интернет. И висше образование не им трябва. Те трябва да останат неуки, да пият, да се отдават на различни пороци, за да гласуват за когото им каже телевизорът и да не задават въпроси как всъщност действат в страната политиката и икономиката.
Икономическото развитие на България зависи от интелектуалния й потенциал. Суровинните отрасли в страната ни имат ограничен потенциал за нарастване. Не защото имаме малко запаси, запасите за сега има много. Минералните ресурси са огромни, но това никому не е нужно. Колкото и да се потим да продадем повече, отколкото сега, няма на кого. Съвременният свят е свят на информационните технологии. Това е свят, където се продават и купуват продуктите на интелектуалния труд.
Сред нашето население 2,5–4 милиона души са активната движеща сила на обществото, това са учени и предприемачи, с други думи, интелектуалният елит. Това са хора, които у нас и другаде печелят над 100 хиляди долара годишно. Всеки от тези хора създава интелектуални ценности за не по-малко от 350 хиляди долара годишно.
Обръщам внимание на следното: брутният вътрешен продукт, който могат да дават тези хора, е по-голям от целия брутен вътрешен продукт, който можем да получим от всички отрасли на икономиката, взети заедно. И това наистина е така.
Задачата е да се възпроизвеждат висококвалифицирани хора. Какво е необходимо за това?
Първо, образование и култивиране на идеологията на предприемчивостта. Обикновено образование никому не е нужно. Разумни хора има колкото щеш. Ценен е само онзи човек, който може да настрои ума си в служба на индустрията, в служба на обществото. Ето такъв човек струва пари.
Смятам, че създавайки усещане за неувереност и незащитеност у младежта и предприемачите, нашата система нанася огромни щети на страната. Държавната идеология, господстваща в правозащитната ни система, води до това, че хората напускат страната.
Лесно можете да пресметнете колко всъщност може да спечели един такъв човек през целия си живот. И колко би могла да спечели страната, ако този човек работеше тук. Та, ако двайсет и петгодишен човек напусне страната, защото го е нагрубил някой катаджия или го е проснал по очи на земята някой данъчен полицай, от това страната губи милиони долари. Само за един миг. Изхвърля ги. Всяка година хиляди такива хора напускат България.

Нашите родители си имаха свой начин да предпазват децата си. Те разбираха в каква страна живеят, но не даваха на децата си да го разберат.
Страхуваха се, че с целия си младежки плам ще се хвърлят да защитават невинния, който е осъден.
Страхуваха се, че ще поискат да прочетат цялата забранена литература. Страхуваха се, че ако разберат за несправедливостта на войната, ще поискат да я спрат.
Страхуваха се, че всеки от тези благородни пориви би могъл да докара нищета, изгнание, затвор или смърт.
Страхуват се, защото и досега нищо не се е променило.
В края на краищата, както си бяхме обградени от „застрашаващи врагове“, ако се вярва на телевизията и медиите, така си и останахме.
Но когато пораснат и сами разберат……

Много отдавна живеел един китаец. Било му предсказано, че на 36 години ще стане много богат човек. Родителите му много се зарадвали на това и го разказвали на всеки. Цялото село се радвало, че при тях ще има такъв богат човек.
Този човек произхождал от рода на градинарите. Не отишъл да учи. Че защо му е? Нали ще бъде богат. Така той живеел в очакване, а неговите родители го хранели. Когато родителите му умрели, той останал без пари. Продал къщата и градината. Започнал да живее в една плевня в покрайнините на селото. Селяните го хранели, нали ще стане богат.
Минало време. Станал на 36 години, а богатството му не идвало. Съседите се ядосали и престанали да го хранят.
Запътил се към гората да търси плодове. Не намерил. Решил да се върне обратно и по пътя паднал в една яма. Трябвало да си изкопае стълба, за да излезе, но го домързяло. Седял така, докато го намерили селяни и го измъкнали от ямата. Дошъл до плевнята, легнал и умрял.
Отишъл китаецът на небето и веднага отишъл при Бога с претенции:
– Как така? Обещал си? Къде са парите?
Всички се засуетили и хукнали да гледат какво е написано в книгата на съдбата. Всичко съвпадало. На 36 години китаецът трябвало да получи богатство. Започнали да изясняват случая. Извикали пазителя на златото. А той казал:
– Разбира се, богатството е налице. Когато дойде срока да му го дадем, го потърсихме сред градинарите. Нямаше го. Търсихме го в дома на родителите му, но там живееха други хора. Обикаляхме навсякъде и го намерихме в гората. В една яма му подхвърлихме богатството, само трябваше малко да копне от стената. Отново не се получи. Най-накрая го намерихме в плевнята на леглото. Искахме да изсипем богатството на главата му, но се уплашихме, че беше много слаб и може да умре. И изведнъж той сам си умря.
Така китаецът не получил богатството си.

В Микстек, един от най-бедните райони в Мексико, миграцията в САЩ е опустошителна. В това толкова отдалечено място, където сравнително скоро са се появили автомобили, електричество и водопровод и до днес още говорят на езика митшек, трике и асмузгос много повече, отколкото на испански.
Миграцията на север е обезлюдила много населени пунктове. Някои от тях са загубили 80% от населението си и са се превърнали в градове призраци. Там живеят няколко възрастни хора, жени и деца, чийто родители са напуснали родните места.
В село Сан Мигел Куевас, чието население е наброявало повече от три хиляди, сега има само 500 души. Улиците са опустели, селскостопанската земя е изоставена. Животът тук се разпада. Цели семейства мигрират на север. Социалната структура на традиционното аграрно общество е унищожена.
Възрастни жени възпитават внуците си, изоставени от майките си, подрастващи момичета продължават работата на своите бащи, а старците седят сами, изоставени от собствените си деца.