Там, където се срещаха двете течения, се бе образувал водовъртеж в реката. Близо до брега привличаше погледите красива и изящна лилия.

Въртопът бе я забелязал и си каза:

– Тя трябва да бъде моя. Ще използвам всички средства, за да я покоря.

И той започна да предлага на очарователната красавица неща, звучащи привлекателно за нейните уши:

– Ела да направиш една вълнуваща разходка по реката върху бързите ми вълни. Виж колко е нежна и прохладна водата в сравнение на непоносимата жега, която цари около теб ……..

Въртопът не преставаше да предлага на лилията всевъзможни развлечения и удоволствия, които тя би могла да изпита на движещи се с голяма скорост негови вълни.

Красавицата започна да се колебая. Предложенията звучаха примамливо и съблазнително.

Тези ухажвания на въртопа не останаха незабележими за бръмбара, който бе лудо влюбен в нежното цвете. Сърцето на твърдокрилото насекомо се сви от болка, защото виждаше, че красивата лилия бе склонна да последва жестокия въртоп.

– Той ще те погуби, – нещастният бръмбар се опитваше да спре омаяната лилия. – Ти ще пропаднеш във водите му и ще се изгубиш.

– Той е толкова силен, красив и тайнствен, – възрази опиянена лилията. – Може би ще приема предложението му.

– О, така ли? – извика отчаяно бръмбарът. – Тогава виж, какво те очаква, ако го направиш.

Той сви криле и скочи във водовъртежа. Водите се завихриха край него и бръмбарът изчезна от погледа на лилията.

Ненагледното цвете присви белите си нежни листа и се разплака. Нейният верен приятел, се бе пожертвал, за да я предпази от глупостта, която бе решила да извърши.

Едва сега тя разбра какво е да бъдеш обичан истински.

Кварталът бе малък, почти на края на града. В него имаше извор с чиста и много приятна за пиене вода. Много често хората идваха тук и си наливаха вода от него.

Юлиян и Явор бяха подкарали количка с пластмасови празни бутилки точно към извора. Трябваше да попълнят запасите на семействата си от бистрата изворна вода. Те разговаряха и се смееха.

Когато стигнаха до мястото, Юлиян отбеляза:

– Виж, тече си равномерно. Дали някога изтича по-малко или повече от него?

– Дядо говореше, – каза Явор, – че водите в реката  могат да се разгневят и да излязат от руслото ѝ, но този извор изненадващо не променя силата си. Ако през лятото има суша, той не пресъхва. Постоянен е, надежден и неизчерпаем.

– Колко жалко, че много хора могат да бъдат щастливи само при благоприятни външни обстоятелства, – като че ли привидно смени темата Юлиян. – Докато всичко в живота им е наред, те са доволни. Когато се разболеят, разделят се с любим или се сблъскат с хиляди неочаквани притеснения и неприятности, щастието им изчезва.

– Какво имаш предвид, като казваш това? – попита Явор.

Юлиян мълчаливо посочи с ръка извора, а след това добави:

– Такова е сърцето на мира, за което всички жадуваме. Този мир, който Исус обеща на всички, които Му се доверят.

– „Водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот“ и „Моя мир ви давам. Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“, –  цитира Явор Библията.

– Ако сме дошли до неизчерпаемият източник Христос, идваме ли всеки ден при Него? – попита Юлиян и погледна предизвикателно приятелят си.

Бистрата вода пълнеше бутилките, а момчетата мълчаха и размишляваха.

За хората той бе много чудноват и невероятен старец. Наричаха го дядо Тома.

Хората много го уважаваха, не защото беше стар, а защото Бог му беше дал много дарби, които той използваше, за да помага на хората.

Въпреки всичко този старец не се гордееше с това, а се смяташе за съвсем обикновен човек, който Господ използва, за да се изпълни Божията воля на земята.

Дядо Тома можеше да види и бъдещето на хората, но само на тези, които Бог бе пожелал да му покаже.

Веднъж старецът узна, че внукът му Стефан се е къпал в ледено студената вода на реката и го смъмри:

– Какво си направил? От ледената вода можеш да получиш сърдечен удар и да умреш.

– Дядо, – усмихна се Стефан, – нали ми каза, че ще живея много години? А сега изведнъж твърдиш, че съм могъл вчера на реката да умра!?

– Това, което съм ти казал, е вярно, – отговори съвсем сериозно дядо Тома. – В лампата на твоя живот има масло за много години.

– Тогава защо се притесняваш, че съм се къпал в ледено студената вода на реката?

– Ако ти събориш тази лампа, – въздъхна старецът, – маслото ѝ ще се разлее и тя ще угасне.

Стефан погледна уплашено дядо си.

– Такъв е животът, – въздъхна дядо Тома. – Бог ние дарил скъпоценен дар, нашия живот. И когато го приемаме, трябва да го пазим, а не да го излагаме на безсмислени опасности. За това бъди внимателен със своята лампа.

Отново жега. Нито един облак не се мярка в небето. Всичко е затихнало и жадува за лек полъх.

Зарко и Жельо се бяха цопнали в плитката вода на реката, която донякъде облекчаваше положението им.

Може би това им помагаше да се настроят философски.

– Нашето поколение консумира най-много развлечения в историята на човечеството, – констатира Зарко.

– Така е, – съгласи се Жельо, – имаме стотици телевизионни канали, професионални спортни отбори, или поп групи, които непрекъснато търсим и съзерцаваме.

– Има и хора, – продължи Зарко списъка на развлеченията, – които има две вили и се чудят в коя от двете да прекарат почивката си.

– А ние какво правим? На поредния празник често се огорчаваме, че не са ни подарили най-новата компютърна игра или някоя нова джаджа.

– Убеден съм, – категорично заяви Зарко, – че безумното желание за повече забавления е симптом на много сериозен проблем.

– Някои смятат, че сме най-скучното поколение в историята, – опита се да налучка Жельо проблема.

– Възможно е да са прави, – уклончиво каза Зарко.

– Дълбоко в сърцата си имаме неудовлетвореност, празнота, викаща за вътрешен мир и спокойствие, която с нищо не можем да наситим, – възкликна Жельо откривайки разковничето.

– И колкото повече се опитваме да я запълним, – допълни Зарко, – толкова по-силна става нашата неудовлетвореност.

– Само Христос може да насити празнотата в нашите сърца. – каза настървено Жельо. – И когато се отворим, за да Го посрещнем, Той ни изцелява.

– Божието Слово ни насочва към Небесното царство, където нашите неспокойни сърца, най-накрая ще намерят мир, – заключи Зарко.

Жегата си е жега, но прохладните води на полуизчезналата река наведоха двамата младежи на интересни мисли и изводи.

Група младежи се смееха и се радваха на хубавото време. Деца тичаха и крещяха наоколо, гонейки една топка.

А Въльо седеше на една от пейките пред блока. Мрачното му лице излъчваше тъга и подтиснатост. Сякаш старостта му бе отнела чувството за задоволство и удовлетворение. Той отдавна бе престанал да се радва на живота.

До него приближи Добри и го поздрави:

– Здравей, приятел! Днес май пак не си на кеф?

– На какво да се радва днес човек? – измърмори Въльо. – Пенсията малка, увеличават цените …..

– Нали сме християни, – каза утешително Добри, – би трябвало да се радваме, че имената ни са записани на Небето.

– Да се радват тези, които служат в църквата. Тях това ги удовлетворява и стимулира, – отбеляза Въльо.

– Мислиш ли, че това е достатъчно?

– Че какво друго?

– Бих казал: „Не се радвайте на успехите си в служението, а на това, че имате добри взаимоотношения с Бога“.

– Но те нали за това се радват, – възрази Въльо, – че Бог ги използва в делото си.

– Помисли си, – каза Добри, – ако човек е близък с Господа, а не само спасен, в каквито и обстоятелства да се окаже, с каквото и да се сблъска, Христос чрез него ще излива реки на жива вода, макар самият индивид да не знае накъде текат те.

– Днес за хората съдят по тяхната ефективност, – подчерта Въльо.

– Ако се разсъждава така, – засмя се Добро, – то Исус би бил един от най-големите неудачници.

– Защо?

– Пътеводната звезда на християнина е Самият Бог, а не някаква си там субективност.

– Че какво лошо има в това да правим нещо за Бога?

– Същността, най-главното е, какво Той прави чрез нас, а не какво правим ние за Него.

– И в крайна сметка какво излиза? – попита Въльо недоумяващо.

– На първо място трябва да търсим близко общение с Бога, а Той ще ни води какво, къде и как да направим, – заключи Добри и си тръгна.

Въльо още дълго стоя на пейката, но мрачния вид на лицето му бе изчезнал. В него се бе породило желание за по-близко общение с Отца.

Нещо което бе имал на младини, но бе загърбил, поради тичане за вършене на повече дейности в името на Бога, с една единствена цел да се почувства нужен и необходим, но всичко това го бе довело до неудовлетвореността му  днес.