Тази местност, той уж знаеше като петте си пръста, но сега зяпна в захлас, запленен от есенната й премяна.
Цялата падина, прикътана между оградилите я от всички страни хълмове със стръмни склонове, представляваше неповторимо и неописуемо съчетание на багри, разточително разпилени тук от Всевишния.
В дъното пъстротата се затваряше от синята стена на скалите, възправили се нагоре и захапали с причудливите си зъбери тичащите по небето пухкави сиви облачета.
— Ех, това е България! — възторжено възкликна мъжът и отново пое нагоре, срещу шумящите по камънаците бързеи на реката.

Един човек вървял покрай реката. Изведнъж той видял, след завоя как реката носи давещо се дете. Той се хвърлил в реката, за да го спасява.
Наблизо минавал друг човек. Той видял станалото и се хвърлил във водата, за да помага.
Трети минувач наблюдавал известно време, след което продължил нататък.
– Къде отиваш, защо не ни помогнеш?
– Виждам, че двамата тук се справяте добре. Ще ида на завоя на реката, за да разбера защо децата падат в реката.

През 1910 г. художникът Хърбърт Уорд, който за кратко време е живял край басейна на река Конго, е описал пазарите за роби, където хора са били продавани за храна:
Групите от хора лежали на земята в очакване на своята по-нататъшна съдба. Тук имало стотици роби от различен пол, възраст, включително и бебета в ръцете на майките им. Техните тела били изтощени от дългото гладуване. Те стоят настрана, с поглед надолу, отлично разбирайки какво ги очаква. Да, те ще бъдат убити и изядени.
Най-нечовешката практика сред местните племена е откъсването на парчета месо от живите жертви. Канибалите са като ястреб, който изкълвава месата на жертвите си.
Колкото и невероятно да е, но пленниците се премествали от едно място на друго като се показвали на желаещите да купят тяхното „месо“. Купувачите на свой ред със специални знаци показвали тези места, които биха желали да купят.
Поразителен е бил стоицизмът на тези нещастни жертви пред очите, на които се е провеждала  оживена търговия за частите от телата им.

Той много обичаше това място, когато беше млад. Широката река спокойно носеше своите води. Наклонения бряг, храстите и дърветата наблизо се къпеха в безметежния бяг на вълните. Тук той срещаше красивия изгрев и залез на слънцето, зноя и прохладните нощи.
Първоначално идваше тук често, за да успокои горящото си сърце, преизпълнено с мъка, болка и страдания. И толкова му се искаше до него да има стар и мъдър човек, който да му каже, как да постъпи. Да му помогне със съвет и насърчителна усмивка. Но само тишината и самотата му отговаряха тогава.
След това започна да идва все по-рядко. Проблемите намаляха, но станаха по-сериозни. Желанието да получи съвет от стар и мъдър човек не беше изчезнало. Но само безкрайния бряг, тихите води на реката и шумоленето на клоните бяха вместо отговор.
Животът му наближи своя край. Мина много време и той отново дойде тук. Странно, той стоеше отново на любимото си място. Погледна отражението си в реката, приглади побелелите си коси и пооправи дългата си брада.
Изведнъж урината тишина се разкъса от здравият му смях.
–  Бог беше прав. Иначе и не можеше да бъде. Сега, най-накрая аз мога да поговоря със стар и мъдър човек.

Рибата джак демпси е кръстена на известния американски боксьор. Малката южноамериканска сладководна риба е била наречена така, защото обожава да се блъска в другите риби и да им краде яйцата.
Друга невероятна риба е индийския костур. Тя се катери по дърветата. Не се шегувам.
Използва перките си, за да се прикрепва към ствола. Щом се настани на някой клон, позволява на мравките да полазят върху тялото й. После скача обратно в реката.
Мравките се посипват във водата…, за да бъдат погълнати на спокойствие.