Една от най-известните снимки на Чърчил, на която е заловен намусен и ядосан е направена през 1941 г., след речта му пред канадската Камара на общините.
Когато Чърчил бил въведен в стаята, фотографът му казал, че разполага само с две минути и министър председателят запушил.
Фотографът помолил Чърчил да махне пурата, но той отказал.
Тогава фотографът отишъл при Чърчил и под предлог, че ще измери нивото на светлината, извадил пурата от устата на министър председателя, а реакцията от тази наглост била хваната от камерата.
След това Чърчил се усмихнал и позволил да му направят още една снимка.
Така този благодушен  фотограф станал не по-малко известен от самият министър председател.

За щастие или не, понякога думите насочват ума ни в определена посока.
Това се е случило през 1854 г. Тази година била първата от служението на Чарлз Спърджън в Лондон.
Върлувала холера. Едно след друго семействата канели Спърджън да посети  смъртния одър на любимите им хора и почти всеки ден той бил на погребение.
Отначало той се впуснал с целия си младежки ентусиазъм да посещава болни, да подкрепя роднините на умиращите, …
Изтощен физически и с натежало сърце той започнал да се предава и си мислел, че вече си отива.
Когато се връщал от едно погребение, вниманието му било привлечено от къс хартия сложен на прозореца на един дом. Този лист нямал вид на обява. В центъра му с големи букви било написано:
„Понеже ти си казал: Господ е прибежище мое и си направил Всевишния обиталището си, за това няма да те сполети никое зло, нито ще приближи язва до шатъра ти“.
Тези думи предизвикали мигновенна реакция. По-късно Спърджън споделял:
– Вярата приема думите като нейни. Почувствах се сигурен и освежен …..Аз продължих посещенията си при умиращите с тих и спокоен дух“.
При всички обстоятелства уповавайте на Бога и Словото Му, но бъдете внимателни какво говорите в сърцето си.

От гръцки ιδιοσυνκρασία, буквално означава „собствен“ + „смесване“, в най-общ смисъл е характерната за даден човек смесица от привързаности и отвращения, с които откликва на околната среда .

Понятието се употребява, за да обозначи болезнената реакция на някои дразнители, или точно обратното – неестественото влечение към такива.

В медицината означава индивидуална особеност на организма да реагира отрицателно на известни храни, сетивни възприятия и други.

В разговорната реч това най-често се изразява като: „Не мога да понасям“, „Като си помисля само и ми се разваля настроението“.

Отхвърляне , продиктувано преди всичко от вкус, а не от физиология или психика. Това не е алергия. Индиосинкразията за разлика от алергията няма рационални корени и разумно оправдание, тя винаги е индивидуална и се появява спонтанно.

Александър Суворов не е понасял огледалата. В домовете, в които пребивавал, ги махали или ги покривали.

Йосиф Бродски не можел да търпи две неща. Не понасял, когато се пеят стихове. Веднъж с китара разбил главата на изпълнителя. Не можел да търпи и всичко свързано с Франция и френския език.

На Алберт Айнщайн се приписват страни битови особености. Не обичал да носи чорапи и използвал всяка възможност да не ги обува…..

Правилната реакция спрямо неочаквания провал е признание, че тук е скрита важна истина. Бог е нарушил естествения порядък на нещата, за да ни покаже че сме зависими от него.
Това е едно от средствата, помагащи да се укрепи „имунитета“. Ако чудесата не могат да опровергаят естествения порядък на нещата, този порадък се руши.
По този начин Творецът подържа външния механизъм на природните явления, показвайки на човека резултатите от неговите усилия. А след това руши създаденият ред, за да разкрие неговата празнота.
Тези, за които е предназначен този важен урок, го изпитват на гърба си, усещат как натежалите проблеми се впиват в плътта им. На тях не им трябват големи усилия, за да разкрият Божията намеса или да нарушат естествения ход на събитията.
Единственото нещо, което трябва да се види е реалността, такава каквато е и да се осъзнае от кого е помощта.

Той беше не само хирург, но и лекар. Понякога, в случаите, когато лекарствата не помагаха, той прибягваше и до други средства. Веднъж се скарал с едно семейство, чийто домашен лекар беше, и те престанали да го викат. Но след време пак прибегнали до него.

Стопанката на къщата лежала тежко болна и лекарите я били отписали. Докторът  влязъл в стаята, спрял се и се загледал мълчаливо в болната.

На главата си носел своята огромна шапка с увиснала периферия, а под мишницата голям хляб.

И както си стоял и гледал съсредоточено, чупел хляба, дъвчел, а трохите падали по палтото му и на пода. Жената лежала бледа и неподвижна, със затворени очи. Край леглото се били събрали домашните, кой прав, кой коленичил и тихичко хлипали.

Изведнъж докторът започнал да взема шишенцата с лекарствата, да ги подушва едно по едно и да ги изхвърля пренебрежително през прозореца. Когато изхвърлил и последното, пристъпил до леглото, оставил хляба на гърдите на умиращата и креснал:

–  Какво сте се разревали! Нищо й няма. Тя се преструвала. Я си покажи езика!

Хлипанията мигом престанали и разгневените близки забравили скръбта си. Почнали да ругаят доктора, задето се държал така лошо пред един смъртник.

Ала той ги прекъснал грубо:

– Тъпаци! Вие ли ще ме учите? Казвам ви, че нищо ѝ няма. Болна е от мързел. Трябва й само парче печено месо и едно изкъпване. С нейните префърцутени номера, тя…

Тук умиращата станала от леглото и в очите ѝ заискрял войнствен блясък. И тя изляла върху доктора цялата си наранена душа.  Истинско изригване на вулкан, съпроводено с гръмотевици, светкавици, вихрушки, трусове, вулканични камъни и пепел.

Така той предизвикал желаната реакция и жената се оправила.

Такъв беше докторът чието име бе толкова известно и толкова тачено в долината.