Да се молиш само по написани молитви е все едно да говориш на чужд език чрез така наречените разговорници. Трябва да търсим свои думи за молитвата.

Това лесно става, когато ни връхлети мъка или болката на наш приятел, защото тогава спонтанно викаме: „Помогни, Господи! Спаси го! Утеши изнемощялата му от мъка душа!“

Молитвата се ражда в любов. Това е цялата ѝ тайна и нейното обяснение. Можеш цял ден да казваш безброй думи на Бога, но ако те не са изпълнени с любов и не съдържат в себе си скръб за хората означава, че ти все още не си започнал да се молиш. Така можеш и да не започнеш до края на земния си живот.

„Да обикнем скръбта, за да придобием Бога“. Скръбта е чашата, която Христос ни поднася и с тази чаша ние се приобщаваме към молитвата.

Извън скръбта за хората имаме не молитва, а изпълняване на ритуал. И той е добър и необходим, ако е средство за събуждане и насочване на човека към целта.

Не трябва да очакваме някакво особено „молитвено“ настроение, за да започнем да се молим.

Представете си, човек седи на брега и лови риба. Всичко е тихо и благополучно, плувката се полюшва на водата, но човекът не знае, че отдолу няма кукичка.

В такава благополучна плувка се превръща молитвата ни понякога. Само на кукичката на страданието се хваща любовта.

„Непрестанно се молете“. Само молитвата на сърцето може да бъде непрестанна. Умът се уморява, но сърцето и в съня бодърствува.

За нас най-важното в молитвата е нейната искреност.

Една монахиня казваше:

– Не съм достатъчно усърдна монахиня. Седя в отделна килия и се моля, но я иди сред тълпата в света, както живеят всички останали и тогава се моли и се спасявай.

Християнството  е нужно да се проявява сред тълпата.

Мери Кингсли е била невероятна жена от Векторианаската епоха. Тя заменя скучния живот в Англия с увлекателно пътешествие в Западна Африка.
На една от малкото й фотографии можете да видите Мери, като слабичка, изпълнена с достойнство дама, с гордо вдигната глава и решителен поглед.
Нейният баща бил частен лекар и много пътешествал по света. Докато лекувал, той се запознавал с етнографията на местните. Бил добър познавач на природата.  От неговите разкази за пътешествията, Мери била във възторг и в нея се пробудил копнеж да пътува. Опитвайки се да бъде полезна на баща си, девойката се ровела в книги по история, географски открития, химия, зоология и медицина.
След смъртта на родителите си тя решава да се отправи към Африка, за да се запознае с живота и местните нрави на племената. От книгите тя е почерпила много знания за природата и обществото, а сега на практика искала да опознае света, отличаващ се от нейното обкръжение.
И накрая, тя отплувала далеч от дома си, с голям водоустойчив куфари пълни с одеяла, обувки, книги и множество други неща, който не се побирали в дамската й чантичка. През целият си път си задавала въпроса, защо товарните кораби плаващи покрай бреговете на Западна Африка, не продават билети за връщане и защо в разговорника, който и връчили, първата фраза била: “Помощ, потъвам“.
При изследванията си в Африка тя се представяла за търговец или че издирва изчезналия си съпруг. За сметка на тези малки хитрости, тя могла да обясни посещението си там, където неправилно биха изтълкували пребиваването на бяла жена.
По време на пътуванията си Мери Кингсли събрала колекция от неизвестни образци на насекоми и риби. Изследвала екваториалният район на река Огооуе. Проникнала в джунглата където се срещнала с канибали. Изкачила планината Камерун. Тя била една от първите, които изучила и описала изкуствата, занаятите и начина на живот на местните африкански племена, с който се срещнала.
Когато се завърнала в Англия Мери Кингсли четяла лекции и написала редица книги, в които се опитвала да запознае англичаните с живота на кореното население на Западна Африка. С надежда, че британската империя ще може да подобри живота на черния континент.