Опашка на гущер, която е откъсната и се възтановява, се движи по- сковано.
Биолози от университета в Аризона открили, че опашка, които расте на гущера, вместо откъснатата, е много по-различна от оригиналната.
По време на работата си учените са изучавали морфологията на регенерираната опашка на гущер от вида Anolis carolinensis, който живее в юго-източната част на САЩ.
Оказало се, че вместо гръбначния стълб при въстановявяне на опашката се развива хрущялна тръба, а на мястото на късите мускулни влакна идват много по-дълги.

През 1987 г. 15-годишната немска овчарка на име Габи спечели борбата ягуар, избягал от клетка в зоопарка в Белград.
Пазачът с две кучета правел нощен обход и забелязал, че клетката на ягуара е празна.
По Миризмата Габи намерила избягалото животно и се нахвърлила върху него, а другото куче страхливо подвило опашка и избягало.
Това дало възможност на пазача да се обади по телефона в полицията, която не успяла да хване ягуара.Застреляла го, за да не пострадат хора.
В битката Габи  получила множество наранявания, но била успешно опериран и се върнала на работи в зоологическата градина.

За да оцелее едно циганско семейство са му необходими много повече усилия отколкото на местното население. Ярката, характерна външност е пречка за настаняване на работа.
Навярно си чувал фразите: „циганите крадат,…пеят и танцуват…“ Имено такива изказвания пречат да се отнасяме към циганите обективно.
За това семейството на циганина е прибежище за тях, където ще го изслушат, нахранят и развеселят.
Животът в чужда страна ги е научил да се държат един за друг и да не остават брата си в беда.
Президентът на Международния съюз на циганите веднъж е казал: „Ако някой човек дойде в чужда страна, той обикновено търси хотел, а циганинът търси друг циганин, който веднага му дава храна и подслон“.

В древен Китай учените оставяли ноктите си да израснат фантастично дълги, за да демонстрират пред всички, че не се занимават с физическа работа. Какво невероятно прахосничество на милиони умели ръце!
Нима ще уважавате тези хора, за това че омаловажавали и причинявали атрофията на ръцете си, истинския инструмент на творението.
Така те заразявали с презрението си към труда и самите труженици, върху чиито практически умения се градяла цялата постройка на цивилизацията!
Занаятчиите искали синовете им „да се издигнат в обществото“ до класата на „служителите с черни костюми“.

Това е историята на  един прогресивен журналист. Той беше издал обемист репортаж за съвременния и трудов град с мизерията и грижите му, където туристическите забележителности бяха отминати с мълчание, но човешките драми изобилствуваха.
Вестникарската работа поглъщала цялото му време, а той искал просто да завърши романа си, който пишел. Най-сетне все пак го завърши и пожънвайки успеха за един сезон. Голямо издателство му предложило щедро договор за десет следващи романа. Това бе отдавна жадуваният шанс.
Журналистът напуснал редакцията и се отдал на частна практика. За един месец с помощта на безсънието и кафета написал цял роман. После пет месеца се шляел и събирал впечатления. След това, отново един месец работа и отново един роман. А после, пак шляене. Разписанието, естествено, било въпрос на вкус и не било от особено значение. По-важното било, че с нито един от романите си той не успя да повтори сполуката на репортажа за големия град.
Дали просто нямаше таланта на писател, или откъснат от прозаичните си герои, бе останал като дърво без корен?