Днес имаме работа с тотално управлявано общество. Живеем, сковани от правила, превърнати сме в цифри — номер на социалната осигуровка, номер на данъчното досие, номер на кредитната карта, номера на чековете и спестовните книжки, номера на куп други неща.
Губим човешкия си облик и в повечето случаи охотно се съгласяваме, защото тая игра на цифри сякаш прави живота ни по-лек. Дори не си даваме труда да вдигаме шумотевица.
Почнали сме да вярваме, че човек, който вдига шум, върви против обществото. Ние сме като пилци, пърхаме, търчим, грачим и кудкудякаме, но щом ни подкарат, вървим натам, накъдето ни насочват.
Рекламните агенции ни казват какво да купуваме, политиците ни учат какво да мислим и макар, че го знаем, не протестираме. Понякога ругаем правителството, ако изобщо съберем куража да изругаем, когото и да било. Сигурен съм, че не правителството трябва да проклинаме, а по-скоро шефовете на световния бизнес.
Свидетели сме на възхода на многонационални корпорации, които не дължат нищо на нито едно правителство. Те мислят и планират в глобален мащаб, които разглеждат човешките маси като нещо средно между работна сила и потребителска общност, част от която може да притежава и капиталовложения. Това е заплаха срещу свободната воля и човешкото достойнство. Необходим е нов подход, който би ни позволил да я премахнем.
Ако случайно изложиш такава философия, тя ще се превърне в потенциална заплаха за босовете.
Това с течение на годините би могла да окаже известно влияние. Да породи определен начин на мислене. За да се разкъса сегашната желязна хватка на бизнесмените, ще трябва навярно социална реорганизация…
Тия шефове, за които говорим…  са предпазливи хора. Не биха рискували много.
Интересите на големия бизнес са се впримчили толкова яко световните организации, до голяма степен и в цялото човечество, че няма причина да се боят от някаква сериозна заплаха.

Не е изключено, след няколко години да почнат да се продават „вълшебни часовници“, които вместо времето да показват местоположението на членовете на семейството.
„Вълшебните часовници“ са описани от Дж. К. Роулинг в една от книгите за Хари Потър. Стрелките на магическия прибор показват баща, майка, деца или други роднини, а на циферблата вместо деления и цифри са изобразени сектори от вида „Пътуване“, „Работа“, „Дом“, и т.н. Ако погледнете в устройството, ще можете да разберете къде се намира този или онзи човек.
Принципа на действие на този часовник се основава на определяне на координатите по сигнал от клетъчните телефони.
На стрелките вместо надписи могат да се поставят снимки на хората. Но стрелките ще се преместват само в обозначените сектори съответстващи на работа, училище и т.н. Освен това приборът ще може да приема и показва SMS-съобщения, изпратени от член на семейството.
За сега официална информация по този птоект отсъства.

Всяка мечта е лудост дотогава, докато не се осъществи. Тогава тя се превръща в олицетворение на мъдростта.
Мечтата е порив.
Това е енергия за изграждане на собствената съдба.
Разбира се може да се живее и без мечта, но тогава животът ви не е интересен и вие се оказвате във властта на случайните в живота обстоятелства.
Мечтата кара човек да расте като личност и да се изпълва с гордост за изпълнен със смисъл живот. Ако не ви харесва мястото, което заемате, вашата работа…..не прехвърляйте вината на другите. Само вие носите отговорност за това.
Можете да промените нещата, само ако искате.
Вероятно ще възразите, че да искате само е недостатъчно, съгласна съм. Ако действиделно искате нещо да се промени, превърнете го в желание и пристъпете към действие.
Запомнете, за да се осъществи една мечта, тя трябва да бъде реална.

Такъв ден рядко се случва в тихия градец. Всичко тече монотонно и еднообразно. Хората се движат по навик и отиват на работа, а и полицаите нямат много работа. Тук рядко се случва някакъв инцидент, а за престъпление и дума не може да става.
Изведнъж дива патица кацна точно по средата на улицата. Неспокойно започна да върти глава и да кряка.
Близо до нея изникна полицейска кола. По неволя, колата спря. В нея имаше двама мъже.  Единият недоволно слезе от колата с намерение да разкара объркалото се животно.
Птицата се движеше по много странен начин. Крякаше и крадешком наблюдаваше мъжа. Щом я наближеше, тя мълниеносно се отдалечаваше на безопасно място без да напуска очертанията на пътя.
Вторият мъж също слезе за да помогне на приятеля си. Тази птица не може да ги разиграва така.
С желанието си да я приближат, двамата се оказаха около една канализационна решетка. Те като, че оглушаха за крясъците на птицата.
Широка усмивка заля лицата на двамата мъже. Там под решетката се мъдреха малки патенца. Не беше трудно. Дръпнаха решетката и извадеха девет малки пухкави кълбенца. Патицата продължаваше да кряка, но този път по-радостно.
Насъбралата се тълпа с умиление наблюдаваше шетнята на патицата около малките.
Така една дива патица стана героиня на деня в града.
Не е лесно да си майка. Не ли странно, че и при животните майките намират изход от всяка ситуация!

Изглежда април е доста напрегнат. Често срещам хора, които се оплакват, разочаровани са от всичко и нищо не може да ги успокои. Много са станали раздразнителни в къщи и на работа. Всички мислят, че така не може да продължава, но не могат да се спрат.
Където и да сте кажете няколко добри думи от рода на: „От трудностите не можеш да се скриеш!“ или „Не всичко приемайте на сериозно“. На хората им става по-леко. Душевните рани впримчват човека, понякога една дума може да донесе известно облекчение. Обикновено заетите хора са обкръжени от хора също толкова много заангажирани, така че няма кой да спре и да поговори.
Представете си жена, която се връща от работа. Денят й е бил много напрегнат. Тя бърза да приготви вечерята. Малко по-късно се връща мъжа й и ядосано мърмори:
– Пак зеленчуци. Не можеш ли да сготвиш нещо по-хубаво?
– А ти сутринта защо не изхвърли боклука, колко пъти те молих, – изригва като вулкан жената.
Може би по-добре щеше да прозвучи така:
– Навярно е така. Ти си много уморен след работа. Бих искал  да ме разбереш, аз също съм уморена….
Но нищо такова не излиза от устата им и те започват да се критикуват за грешките си.
Когато сме уморени, вместо да благодарим се оплакваме: „Защо не си направила това….?“ или „Направи и това и това….“. Мисля, че всеки трябва да се спре и да се запита, дали тези думи иска да чуе твоя събеседник.
Ако сега сте се срещнали не е нужно веднага да се оплаквате и да критикувате. По-добре се усмихнете и кажете нещо приятно. Може някой от вас да каже: „Аз не мога да говоря това, което не чувствам“.“ Когато казваме добри думи, ние започваме истински да изпитваме благодарност. Ако има нещо, от което искате да се оплачете, оставете го за по-късно, тогава вашият събеседник непременно ще ви изслуша.
Като начало застанете пред огледалото и кажете: „Благодаря.“ Няма нищо страшно, ако отначало това бъде за вас като преструвка.