Да си представяте, че Бог иска да направи от нас безукорни образци на това, на което Той е способен, е опасно. Божията цел е да ни направи единни със Себе Си.

Всичките „движения на святост“ се опират на това, че Бог произвежда музейни образци на свети хора. И ако тръгнете по този път, пътя на личната святост, вие ще живеете не за Бога, а за да се наречете проявление на Бога в живота.

„Не може Божията воля да бъде такава, че аз да съм болен“.

Ако Божията воля е била Божия Единороден Син да бъде измъчван, защо Бог трябва да ни избавя от страданията?

За Бога не е важно това, дали вие напълно и винаги съответствате на високото звание светец, за Него е важно, какви са ви отношенията с Исус Христос и доколко сте Му се покорявате в здравите и немощните си тела.

Християнското съвършенство никога не е било и не може да бъде съвършенството на човека. Християнското съвършенство е съвършени отношения  на човек с Бога, които които се проявяват в житейските дребни неща.

Когато се подчините на Господа, първото нещо което ви поразява е, че това не са някакви грандиозни задачи поставени пред вас. Второ, струва ви се , че другите хора живеят доста прилично. Когато ги гледате, може да си помислите, че приличен и добър живот може да се живее и без Бога. И това, което изисква Бог от нас, можем да го изпълним с човешки усилия и набожност. Но в този паднал свят това не може да се получи никога.
Аз и ти сме призвани да живеем в съвършени отношения с Бога, така че другите като гледат на нас, да бъдат привлечени от Бога, а не да ни се възхищават. Мислите за себе си, не ми дават да бъда полезна за Бога. Той не иска да ме превръща във восъчен образец. Неговото желание е да ме доведе до такова състояние, че да ме използва. Нека Бог да направи това, което Му се струва за най-добре!

Вечер, когато денят изгубеше светлината си  и мрак покриваше всичко наоколо,  се случваше нещо странно.

– Къде отива това куче всяка вечер? – питаха се хората, които го срещаха захапало с устата си почти пълна торба. – Сигурно  пак е успяло да открадне нов пакет. От къде ли ги взима?.

Запознайте се, той е Лиско, светлокафяв пес, с изключителен интелект. Неговите очи излъчваха безкрайна доброта и загриженост за останалите животни от гетото, където живееше.

От няколко години всяка вечер той се срещаше в девет часа с професор Ранчев.

Човекът се бе привързал много към кучето и започна да го храни, но Лиско не изяждаше цялата храна. Част от нея той взимаше със себе си, когато си тръгваше.

Професорът започна да приготвя повече храна, за това невероятно куче, за да може то да отнесе със себе си повече. Ранчев предполагаше, че Лиско складира някъде запаси от храна, но дали в действителност бе така?

Къде отиваше този четирикрак приятел?

Лиско носеше пакета с храна на няколко мили до крайните квартали. Там бяха няколко опитомени от него бездомни животни от гетата.

Храната, която донасяше Лиско се разпределяше между няколко кучета и една котка, която Лиско бе взел под своя закрила. В това разнообразно животинско семейство имаше и кокошки, които също бяха хранени с част от донесената храна.

Животните ядяха всичко, което Лиско им носеше. Всяко от тях знаеше, че докато това куче е живо, те няма да си легнат с празни стомаси. Всичко това те имаха благодарение на Лиско.

Него никой не го бе учил да постъпва така, но това куче бе опитомило бездомните животни от гетото съвсем само. За тях Лиско бе като майка.

Бог беше благословил това изключително куче с невероятен жизнен път. Това животно бе с повече душа, отколкото милиони хора по земята.

Тръгнала лакомията на гости на алчността.

Скарала се по пътя със сребролюбието, казвайки му

– Няма да ти дам  влезеш в столовата, да не говорим да похапнеш там.

И сребролюбието си тръгнало с празни ръце да се оплаква на гнева.

Не позволявай, Боже да загубя вярата си и да се усъмня в светостта Ти.

Нека гордостта да не възтържествува и да не бъда сама сред хората.

Не допускай да преживея децата си и от мъка разума си да загубя.

Не давай на греховете си да служа и да ги повтарям отново, както преди.

Не позволявай сърцето ми да се вкорави и приятелството ми да се измерва с това, което притежавам.

Не разрешавай в мъки да умра, непокаяна да бъда преди края.

„Чуй вопъла ми, Господи! Дай ми капчица любов и смирение!

За всичко, което съм и имам Ти благодаря. Води ме по пътя на спасението!“

Реших да опитам нещо абсурдно. Започнах да раздавам това, което нямах, например, радост.

Денят начевах с усмивка, следваше среща, която иначе бих отказала, а след това разговор, който бих загърбила, …. прегръдка, молба, целувка, докосване. Простички неща, а толкова трудни понякога за изпълнение.

И всичко това ми върна приятелите, отвори ми нови пътища, които станаха за мен съвсем реални.

Спомних си, че мога да се смея и да мечтая.

Може би това е начинът, да запълня недостига в себе си. Въпреки, че до сега съм чакала нещо или някой извън мен да го запълни.

Ако успея да превърна празнините в свое бижу, загубите в по-добро бъдеще, болките в надежда, мъката в ярка светлина….

Тогава това, което съм преживяла и продължава да ме притиска и да ме изпълва със скръб, ще се превърне в моето най-голямо съкровище.