В древни времена живели на земята двама души, които били много щастливи. Те бяха доволни от това, което имат и споделяли помежду си тази радост и щастие. Любовта им нараствала с всяка изминала година, и никой, и нищо не можело да я разруши.
Веднъж прочели в една много стара книга, че някъде на края на земята имало необикновенно щастие. На това място небето се целувало с земята.
И те решили непременно да намерят това място.
Пътят бил дълъг, пълен с препядствия. Те загубили представа за времето, но не се предавали и вървели.
И когато съвсем останали без сили, те видели врата, описана в книгата. Тук се намирало най-голямото щастие, целта на надеждите и търсенията им. Били притеснени, но почукали на вратата и тя се отворила. Хванали се за ръце и тихичко влезли.
И какво ведели? Те се намерили в своя дом. В края на дългият си път те достигнали своя дом.
И тогава разбрали:
Мястото, където небето целува земята, това е мястото, където хората се целуват.
Мястото, където небето докосва земята, това е мястото, където ръцете на влюбените се допират.
Мястото, където небето отваря очи, това е, когато хората откриват един на друг своите чувства.
А мястото, където цари неповторимото щастие е мястото, където хората се подкрепят взаимно и правят любимия до себе си щастлив.

В повечето култури съществува поверие, че ако черна котка ти пресече пътя, ще ти се случи нещастие.

Във Великобритания е обратното. Ако се случи аналогична ситуация, това носело успех.

Освен това, съгласно шотландските поверия, ако човек срещне черна бездомна котка на прага на дома си, го очаква небивал успех.

После иди, че вярвай на поверия! Нещастието и успехът не зависят от нещастното черно животинче. Те са съпроводени от някаква причина, но това съвсем не е черна котка.

Това се случило в покрайнините на Буенос Айрес през 2008 г. Четиринадесет годишна родилка скривайки от близките си, родила и оставила бебето близо до пътя. Новороденото момиченце щяло да загине поради охлаждане, но било спасено от дворно куче, което скоро добило седем малки кученца.

Осем годишната кучка привлечена от писъците на новороденото и водена от майчинския си инстинкт, намерила детето и го занесла в колибката си. Животното внимателно хванало новороденото и го принесло на 50 метра до къщичката си. Сложила го между кученцата си и легнала до тях. Детето скоро дошло в съзнание и започнало да плаче силно. Развълнувана кучката започнала да обикаля около къщичката си. Залаяла силно, за да събуди стопанина си. Той излязъл да види какво става, а тя го задърпала към колибката си. Там намерил новороденото с висяща пъпна връв.

Детето веднага било отведено в болницата. То тежало 4 килограма. По него имало отоци, рани и други повредени участъци по кожата, които говорели, че детето е влачено по земята. Не се знае къде кучето е намерило бебето, но следи от ухапване по тялото не са намерени. Единствено на врата имало по тъмно петно, вероятно кучето е държало там детето, за да го пренесе, както е постъпвало при преместването на своите кученца.

Майката на новороденото скоро била заведена в болницата поради силно кръвотечение. Там тя е признала престъплението си. Момичето било съдено, а кучето станало национален герой на Аржентина.

По пътя вървяла голяма тълпа хора. Всеки носел своя кръст на гърба си. Сред тях бил един хитър човек, на който му се струвало, че неговия кръст е доста тежък. Изостанал малко назад. Скрил се зад дърветата и отпилил малка част от кръста си.

Доволен от находчивостта си, той бързо догонил другите и продължил пътя си по-нататък.

Изведнъж пред хората се изпречила дълбока пропаст. Те сложили кръстовете си и преминали, а хитрецът останал от тази страна. Неговият кръст се оказал малко по-къс, толкова колкото бил изпилил.

Чудна радост извира от вратите на Йерусалим. Последва я вълна от хора, която се разсипа по Галилейския път.
Тържествено и победоносно се огласява навред:
– Той идва в името на Бога… Ще влезе в Своя царски дом!… Почит и слава на тебе, Царю…. Хвала на тебе, Сине Давидов!
Народът вдъхновен пее и се покланя на Божия Син.
Но там в тълпата горд и мъдър книжник каза с насмешка:
– Това ли е вашият цар, слаб и бледен? Заобиколен от рибари? Защо е така бедно облечен? И защо не бърза да изяви властта си?
Горкият, над него тегне покривало от черна мъгла, което не му дава възможност да прозре истината.
Ще минат години и Давидовият Син кротко и без натиск ще насочва  съдбите на хората. Усмирявайки буйните спорове, спирайки острите сблъсъци с всепобеждаващата Си любов.
Светът живее в очакване да настъпи духовната пролет, впримчил се в трудна борба.
Сърцата на хората се стоплят и изпълват с любов. Започват да познават стъпките на Господа и чуват нежния зов на Отца.