Една врана като гледала как гъските се готвят да отлетят на юг, решила да замине с тях. Водача на ятото, когато разбрал желанието на враната, строго я погледнал и й казал:

– Ти не си прелетна птица, как ще летиш с нас?

Враната самонадеяно отговорила:

– Аз съм силна и ще успея!

– Както искаш, – казал водачът, – ще полетим и ще видим.

На сутринта ятото тръгнало, а с него и нашата героиня. Когато се спрели да нощуват, познайте кого нямало сред ятото? Да, вие сте абсолютно прави!….

Накрая, когато слънцето почти прибрало лъчите си, между почиващите птици се приземила уморена, гладна и разрошена врана.

Водачът дошъл при нея и казал:

– Врано, помисли си добре! Ние ще летим през морето. Три дена няма да спираме никъде за почивка. Няма да успееш!

– Глупости! Аз съм силна! Всичко мога! Ще успея!

На сутринта ятото отново продължило пътя си.

Три дена след като гъските прелетели морето, на хоризонта се появила черна точка. Да, това била враната. Изглеждала зле, едва дишала. Не била в състояние да каже нещо.

Гъските се събрали край нея, а водачът казал:

– Да, врано, ти наистина си силна! Ти успя!

– Оставете! Силна съм, но каква голяма глупачка съм!?

Един собственик попитал свой работник:

– Защо толкова често въздишаш и със сълзи се молиш. Щом си спасен би трябвало да се радваш?!

– Да господине, – казал работникът, – но когато сме на лов, след коя птица бягаме, за живата, но ранена или за убитата?

– Разбра се, че за живата, – казал собственика.

– Така е и с мен, – продължил работника, – чрез благодатта на Бога, оживяха за Исус Христос, но сатана понякога може да ме нарани, а след това ме преследва, за да ме хване в мрежата си. Така че аз въздишам и се моля на Господ да ме избави от преследването. Който е мъртъв в греха, сатана не го преследва, защото той вече му принадлежи.

Изненадал се собственикът от такова заключение и се видял мъртъв за Бога и без Христос.

Вие живи ли сте за Бога? С Христос ли сте или без Него?

За света освобождаването на престъпника е винаги опасно, но такъв простен и освободен в Христос, за никого не е заплаха.

В Исус Христос християнина има любов, която никога не се изчерпва; живот, който никога не свършва; правда, която не се осквернява; мир, който надминава всеки разум; покой, който не се нарушава; радост, която не намалява; надежда, която, която не се смущава; слава, която никой не може да затъмни; светлина, която никога не угасва; щастие, което не спира; сила, която не отслабва; чистота, която с нищо не може да се замърси; красотата, която никога не избледнява; мъдростта, която никога не подвежда; извори, които не пресъхват.

Нека винаги да пребъдваме в Христа Исуса, нашия Господ!

62-годишният американски инженер Брус Кембъл преди повече от десет години купил за 100 000 долара излезлия от експлоатация пътнически самолет Boeing 727-200. И за тези 10 години той го превърнал в дом на мечтите си, където и днес живее. Кембъл описва, сгушеният в горите на Орегон самолет-къща като „птица, предназначена за полет.“ Според него, къщата-самолет има всички съвременни удобства, а бившата пилотска кабина е станало любимото му помещение в дома, своеобразна стая за игра.
Разбира се, Брус е трябвало да освободи самолета от редовете със столове за сядане, за да трансформира вътрешното пространство в спалня, гостна и домашен офис.
Своите закуски, обеди и вечери той приготвя в бившата кухня на екипажа. Банята трябвало да я усъвършенства, като в нея прикрепил душ.
След като Кембъл отстранил електрическата система в новия си дом, основната му задача била да работи над водопроводната система. Той имал проблеми с трите бивши тоалетни на самолета, но скоро и те заработили.
Новият дом, според него, е станал функционален, доста просторен и удобен, въпреки че според нашия вкус, все още има твърде ниски тавани, ограничено пространство и твърде „техническа“ обстановка.
Брус признава, че гостната му е малка, но на него му стига. Освен това и той не се отличава с висок ръст.
При Брус идват много желаещи да разгледат необичайния му дом. Той устройва на гостите си екскурзии. За да влезеш в самолета-къща трябва да се изкачиш по стълба до опашката. Около дома се простира полянка, която грижливият собственик редовно коси.
Самият Брус отбелязва, че такъв необикновен дом му носи радост и го развлича. Когато е много топло, крилете на самолета се превръщат в две големи палуби, до които се достига, чрез бившите аварийни изходи.
Кембъл смята своето начинание за необикновен експеримент, но е горд от резултата и се надява и други да последват примера му. Разбира се, такъв дом няма да е подходящ за всеки, а само за някои и Брус Кембъл е един от тях.

В разговор един равин и неговия приятел обсъждали въпроса относно отговорността на тялото и душата в човешкия живот.
Приятелят на равина казал:
– И тялото и душата ще могат да се избавят от присъдата.
– Как?
– Тялото ще каже: „Душата съгреши, понеже от деня, в който ме изостави, аз лежа безмълвно като камък в гроба“. А душата ще рече: „Тялото съгреши, понеже от деня, в който го напуснах, аз се нося като птица“.
Равина се замислил и казал:
– Ще илюстрирам това с една притча.
Царят имал красива градина с отбрани плодове. Поставил двама пазачи, единият сакат, а другият сляп.
Сакатият казал на слепия:
– Виждам хубави плодове в градината. Ела нека се кача на гърба ти, да откъснем от тях и да ги опитаме.
Сакатият се качил на гърба на слепия, откъснали няколко плода и ги изяли.
След време царят дошъл и попитал:
–  Кой е късал от плодовете ми?
Сакатият му казал:
– Имам ли крака, че да ги стигна?
Слепият прибавил:
– Имам ли очи, че да ги видя?
Царят накарал сакатият да се качи на гърба на слепия и ги съдил като един.
Така и Бог, ще вземе душата, ще я сложи в тялото и ще ги съди като едно.

Някои снимки са създали сериозен обществен отзвук. Без съмнение, това включва и моментната снимка на Кевин Картър, която показва сгънато от глад суданско момиче и голям кондор, който изчаква смъртта му.
След като направил снимката, фотографът е прогонил птицата, а малко след това детето е събрало сили и си е тръгнало.
Публикувайки своята фотография Кевин получил не само Пулитцеровска награда, но и упреци. Хората смятат, че фотографът е трябвало да помогне на момиченцето, да го вземе със себе си, да разбере от къде е…
Но никой не приел думите на фотографа, че там, където е правена снимката всички деца умират от глад.
Тези критики нанесли психологическа травма на Кевин Картър, който видял всичко това в Судан. Той не издържал и два месеца след получаване на наградата, той се е самоубил.