В твоето тяло има лостове. Не става дума за задвижване или влияние върху психиката ти.
Този интересен факт е открит от италианския художник и учен Леонардо да Винчи.
Той разрязвал човешки ръце и крака, за да разбере как са устроени. Установил, че мускулите дърпат костите по същия начин, по който ти дърпаш лост, за да преместиш даден обект.
Леонардо бил толкова развълнуван от откритието си, че дори направил работен модел на крак с медна тел и парченца от истински човешки кости.

Последните изследвания на учените за това, как настроението влияе върху организма, порази и най-големите скептици. Установено било, че мръщенето, „злонамерено“ свити устни и „изпепеляващ“ поглед могат значително да повлияят на кардиограмата на човека. Ако този човек си спомни нещо приятно или си помисли за нещо, което повече от всичко му се иска, показателите на приборите рязко ще се изменят в положителна посока. Най-ефективното „лекарство“ при болен човек е истинския смях. Именно той се смята за най-мощния механизъм за оцеляване. Човешкият мозък по време на смях произвежда ендорфини – така наречените „щастливи хормони“. А те, на свой ред, силно засяга имунната система на организма. Подобряват функцията на сърдечно-съдовата и дихателната система, влияе и на храносмилателните органи. Смехът е в състояние да премахне негативни аспекти, като страх, срам, гняв. Той има силно въздействие върху цялото тяло, и върху човешката психика. Смехът увеличава мозъчната дейност десетократно, подобрява паметта, концентрацията на вниманието, нормализира кръвното налягане и сърдечния ритъм. Дори една проста усмивка се отразява на процеса на нормализиране на дишането и мускулния тонус на тялото. Преминаването от усмивка към активен смях въздейства като анестезия. Причината за това, се крие във веществото намиращо се в клетките на човешкия мозък, което въздейства подобно на морфина. То се отделя при смеещ се човек и има успокояващо въздействие. Достатъчно е човек да си спомни за нещо приятно и в мозъка му започват да се отделят невротрансмитери. Учените разпознават над 60 броя от тях, като серотин, допамин, норадреналин, ендорфин,….

В едно претъпкано купе във  влака при общуването с околните, ние се стремим да изглеждаме такива, каквито бихме искали да бъдем, играем определена роля. И същевременно чувствуваме, че не ни вярват. Въпреки всичко продължаваме да измисляме какви ли не небивалици знаейки, че няма кой да проверява и доказва верността им.
Такива чувства възникват у мен и при общението в Интернет. Къде натрупат една камара лъжи, къде се излъжат взаимно, унижават другите за да въздигнат себе си и…….
Нямам нищо против вярната информация, нито достъпа до първоизточника, но да коментирам това е излишно.
Права ли съм, че хората реално и виртуално се лъжат? Но това спира ли ги да общуват? Човек е обществено „животно“ и за това търси контакт със другите. Няма значение по какъв начин го правят, важно е общението. А когато хората общуват, за тях времето губи очертанията си, не само в Интернет. Проблема се явява само в неудобната стойка пред светещия екран, която засяга повече физическото състояние, отколкото психиката на човека. За това е необходимо от време на време промяна. Във всичко трябва да има баланс.