Нина хвърли един поглед на новините във вестника, като се стараеше да избягва скандалните случаи. Страно, но със всеки изминал ден заемаха все по-голяма част от страниците на вестниците. Ако ги махне човек, какво ли щеше да остане за четене?

Стефан влезе бързо в стаята и хвърли един поглед към жена си. Като видя как е забола глава във вестника, смръщи вежди и коментира хладно:

– Тези имат някакъв маниакален интерес към човешките пороци и слабости, към човешките трагедии и баналните любовни истории на певци и артисти.

– Нима не е редно да се осъзнават недъзите на човешката психика? –  опит се да защити журналистите Нина. – Така или иначе, нали тези неща съществуват и са все пак станали?!.

– Но да ти е приято да ги четеш и да пишат за това, си е своеобразно доносничество от морална гледна точка, – изрази недоволството си Стефан.

– Чета ги, за да разбера, че не съм по-добра от другите, – добави примирено Нина.

Тя се усмихна, като забеляза заглавие изписано с едри букви, което гласеше: „Скандални разкрития за свещеник разтърсиха енорията“. Разбира се тя щеше да прочете статията, макар да съзнаваше, че зад нея се крие една човешка трагедия с много мъка и неприятности.

Нина премести стола си по-близо до прозореца, за да вижда по-добре и продължи да чете. Денят беше ясен. Слънчевите лъчи огряваха клоните на дърветата в градината, но в момента тя беше сляпа за тях,

Стефан махна с ръка и недоволно измърмори:

– Журналисти, има толкова хубави неща, които се случват окло нас, защо за тях не пишат? Страхуват се, че това няма да допадне на хората и ще изгубят читателите си, смешно.

Нина не му обърна внимание. тя съсредоточено попиваше „грозните“ новини, макар да знаеше, че някои от тях са малко преувеличени.

– Клюки! Ако вярвахме на всичко написано във вестниците или казаното по телевизията, отдавна да сме изчезнали от тази земя, – заключи нервно Стефан и трясна вратата зад гърба си.

В твоето тяло има лостове. Не става дума за задвижване или влияние върху психиката ти.
Този интересен факт е открит от италианския художник и учен Леонардо да Винчи.
Той разрязвал човешки ръце и крака, за да разбере как са устроени. Установил, че мускулите дърпат костите по същия начин, по който ти дърпаш лост, за да преместиш даден обект.
Леонардо бил толкова развълнуван от откритието си, че дори направил работен модел на крак с медна тел и парченца от истински човешки кости.

Последните изследвания на учените за това, как настроението влияе върху организма, порази и най-големите скептици. Установено било, че мръщенето, „злонамерено“ свити устни и „изпепеляващ“ поглед могат значително да повлияят на кардиограмата на човека. Ако този човек си спомни нещо приятно или си помисли за нещо, което повече от всичко му се иска, показателите на приборите рязко ще се изменят в положителна посока. Най-ефективното „лекарство“ при болен човек е истинския смях. Именно той се смята за най-мощния механизъм за оцеляване. Човешкият мозък по време на смях произвежда ендорфини – така наречените „щастливи хормони“. А те, на свой ред, силно засяга имунната система на организма. Подобряват функцията на сърдечно-съдовата и дихателната система, влияе и на храносмилателните органи. Смехът е в състояние да премахне негативни аспекти, като страх, срам, гняв. Той има силно въздействие върху цялото тяло, и върху човешката психика. Смехът увеличава мозъчната дейност десетократно, подобрява паметта, концентрацията на вниманието, нормализира кръвното налягане и сърдечния ритъм. Дори една проста усмивка се отразява на процеса на нормализиране на дишането и мускулния тонус на тялото. Преминаването от усмивка към активен смях въздейства като анестезия. Причината за това, се крие във веществото намиращо се в клетките на човешкия мозък, което въздейства подобно на морфина. То се отделя при смеещ се човек и има успокояващо въздействие. Достатъчно е човек да си спомни за нещо приятно и в мозъка му започват да се отделят невротрансмитери. Учените разпознават над 60 броя от тях, като серотин, допамин, норадреналин, ендорфин,….

В едно претъпкано купе във  влака при общуването с околните, ние се стремим да изглеждаме такива, каквито бихме искали да бъдем, играем определена роля. И същевременно чувствуваме, че не ни вярват. Въпреки всичко продължаваме да измисляме какви ли не небивалици знаейки, че няма кой да проверява и доказва верността им.
Такива чувства възникват у мен и при общението в Интернет. Къде натрупат една камара лъжи, къде се излъжат взаимно, унижават другите за да въздигнат себе си и…….
Нямам нищо против вярната информация, нито достъпа до първоизточника, но да коментирам това е излишно.
Права ли съм, че хората реално и виртуално се лъжат? Но това спира ли ги да общуват? Човек е обществено „животно“ и за това търси контакт със другите. Няма значение по какъв начин го правят, важно е общението. А когато хората общуват, за тях времето губи очертанията си, не само в Интернет. Проблема се явява само в неудобната стойка пред светещия екран, която засяга повече физическото състояние, отколкото психиката на човека. За това е необходимо от време на време промяна. Във всичко трябва да има баланс.