В пролетната вечер след зноя на деня чух небесен звън.

Тази нощ сънувах Твойте рани и тихо си поплаках наяве и на сън.

Плаках за Теб неразбраният, неприетият и разпънат на кръст.

Плаках за себе си и за света, където хищнически, ястребови пръсти грабят безжалостно всичко човешко останало у нас.

Плаках за старите, каменни сърца, които не знаят какво е милост, милосърдие, прошка и любов.

Но ето идва светъл ден, ухаещ на цветя и гълъби се носят в небето. И в сърцата ни запява възкресенска сила, предизвикваща ни да протегнем ръце и с пръсти да помилваме децата, птиците  и всичко около нас.

През 1897 г. американката Зона Хистер била намерена мъртва в дома си, където живеела със съпруга си Едуарт Шу.
Четири седмици след погребението на майката на Зона се явил призрак, който приличал на дъщеря й. Той й казал, че причината за нейната смърт е мъжът й, който я удушил и счупил врата й.
Майката убедила хората в полицията да направят ексхумация на тялото. Когато извадили тялото  било установено, че шията на жената наистина е счупен, а по гърлото й имало следи от пръсти. Шу бил арестуван.
По време на съдебния процес майката на Зона давала толкова уверено показания, че съдията не можел да убеди съдебните заседатели, че не могат да приемат свидетелство от призрак.
В резултат на това Шу се намерил зад решетките.

Вдигна глава и започна да наблюдава втренчено нощните пеперуди, които се виеха над пламъчето на свещта и падаха в него.
— Глупачки! Глупачки! — каза той. — Къде летите? — Той стана и с дебелите си пръсти започна да пъди пеперудите.
— Ще изгориш, глупаче, ей тука хвъркай, място много, — бъбреше той с нежен глас, като се мъчеше да я улови внимателно за крилцата с дебелите си пръсти и да я пусне. — Ти сама си дириш смъртта, а пък на мене ми е жал за тебе.
Той се замисли, слезе от чардака, сложил ръце на гърба си и тръгна из двора.
— Ти какво си мислиш, че животното е глупаво? Не, то е по-умно от човека, макар да се казва свиня. То всичко знае. Например, човек ще мине по следите на животното, но няма да ги забележи, а свинята, щом подуши твоята следа веднага ще смени посоката. Ти не усещаш своята миризма, а тя я усеща. Ти искаш да я убиеш, а тя иска да си ходи жива из гората. Твоят закон е такъв, нейният е друг. Тя е свиня и все пак не е по-лоша от тебе, тя също е творение божие. Ех! Глупав е човекът, глупав, глупав! — повтори няколко пъти старецът, после наведе глава и се замисли.

Лицето, което всевишния е дал на човека, по размер е равно на разстоянието между разтворените пръсти. То съдържа няколко извора на вода, които не се смесват.
Водата от очите е солена, от ушите мръсна, от носа мирише лошо, а от устата е сладка. Защо водата от очите е солена? Защото, когато непрестано ридае за мъртвите, човек ослепява, но понеже сълзите са солени и кара очите да смърдят, той спира да плаче.
Защо водата от ушите е мръсна? Защото, когато чуе лоша новина, долови ли я с очите си, тя ще обгърне сърцето му и той ще умре, но понеже водата е мръсна, новината влиза през едното ухо и излиза през другото.
Защо водата от носа мирише лошо? Защото, когато вдишваш лош аромат, ако не мирише лошо и не го пазеше водата в носа, той би умрял на място.
А защо водата от устата е сладка? Случи ли се човек да хапне нещо противно и го изплюе, ако слюнката му не бъде сладка, душата му никога не би се върнала при него.

Защо са се заслепили людете да смятат, че властта е благо и радост? Защо е тъй примамна тя за човеците? За нея, властта, са извършени повече престъпления, отколкото дори за любовта… А властта, това е бреме, бреме, бреме!…
Управниците преди прекалено често са си „мръдвали пръста“ за лични облаги или за облаги на своите близки. Е, не че са се отказали днес….
За всички властта е извор на охолство и изгоди.
Не са ли се лъгали?
Напротив, лъгали са се. Пирували са и са се веселили, трупали са богатства и са облагодетелствували своите люде, а цената е била слабостта и разрухата на държавата.
Властта не е радост, веселба и „мръдване на пръстта“. Другото име на властта е дълг! Дългът да откриеш най-доброто за твоето отечество и да го изпълниш… каквито и жертви да изисква това.
Когато един държавник следва своя дълг, той няма право да мисли за радостта или огорчението на своите близки.
Властта е дълг и бреме. Държавникът, истинският държавник, не принадлежи на себе си. В името на дълга той трябва да се отрече от личните си чувства, от предпочитанията си, да се откаже от всичко…… и да следва своя път, дори ако той преминава през Голгота…
Един истински държавник не принадлежи нито на себе си, нито на своя род. И не роднинските чувства трябва да ръководят постъпките му, а дългът и отговорността.