На пътя седял един просяк и чакал някой да се смили над него и да му даде нещо.
Край него минал един конник. Той го ударил с камшик по лицето. Просяка го проследил с поглед и му пожелал
– Бъди щастлив.
Един човек станал свидетел на всичко. Когато чул какво било пожелано на конника, той казал на просяка:
– Вие сте доста смирен човек!
– Не, не съм, – казал просякът. – Пожелах му това, защото е нещастен. Ако беше щастлив той никога не би ме ударил с камшика.
–

Имало някога един обущар. Овдовял рано и живеел само с малкия си син. В навечерието на Рождество момчето казало:
– Днес при нас ще дойде Спасителят.
– Сигурен ли си? – попитал обущаря.
– Ще видиш, ще дойде. Самият Той ми каза.
Чака момчето скъп гост, през прозореца поглежда, а там няма никой. И изведнъж вижда как две деца бият малко момченце, а то даже не се и съпротивлява. Хукнал синът на обущаря към улицата, разгонил побойниците, а спасеното момченце поканил у дома си. Нахранили го, измили го, сресали го и синът на обущаря казал:
– Татко аз имам чифт ботуши, а на новият ми приятел пръстите се подават от обувката. Позволи ми да му ги дам, виж колко е студено навън. А днес е и празник.
– Добре, направи както искаш, – съгласил се бащата.
Дали на малчугана ботушите, а той радостен и сияещ си тръгнал за в къщи.
Минало известно време, а синът на обущаря стои при прозореца, скъп гост очаква, Спасителят.
По край домът им минал просяк:
– Добри хора, утре е Рождество, а аз три дена хляб в устата си не съм слагал. Дайте ми нещо да похапна, заради Христа!
– Влез дядо, – поканило го момчето. – Да ти даде Бог здраве!
Нахранили и напоили старецът и той си тръгнал весел.
А момчето все Христа чака и започна вече да се безпокои. Настъпила нощта, запалили уличното осветление, снежната виелица намитала още сняг. Изведнъж синът на обущаря завикал:
– Татко до стълба стои жена с малко дете на ръце. Те са бедни, а вън е студено!
Излязъл синът на улицата и довел жената с детето в стаята. Нахранили ги и ги напоили. А момчето казва:
– Къде ще отидат в този студ? На вън такава виелица вилнее. Татко, нека пренощуват у дома.
– Но къде ще спят у дома? – попитал обущаря.
– Как къде? Ти ще спиш на дивана, аз на сандъка, а те на леглото.
– Ами, добре.
Накрая всички легнали да спят. И сънува момчето, че най-накрая при него идва Спасителя и ласкаво му говори:
– Сине, мой! Бъди щастлив през целия си живот.
– Господи, аз толкова много те чаках, – удивило се момчето.
А Господ му казал:
– Та Аз три пъти при теб идвах, скъпи мой. Ти и трите пъти Ме прие, по най-добрия начин. По-добре едва ли би могло да стане.
– Господи, кога си идвал? Не съм те забелязал.
– Ти не Ме позна и въпреки това ме прие. Първият път, когато спаси малкото момче от хулиганите, Мен спаси. Както аз получих оплюване и бях наранен от зли хора, така и това момче… Благодаря ти, мой мили приятелю!
– Господи, а кога за втори път си идвал? През цялото време гледах през прозореца, но не те видях, – попитало момчето.
– Втория път, като просяк седнах на трапезата ти. Вие с баща ти сух хляб ядете, а за празника ме гостихте с торта.
– Добре, а третия път, Господи? Ако бях Те видял, сигурно щях да те позная.
– Третия път, Аз нощувах у теб с майка си.
– Как така?
– Когато бягах от Ирод в Египет с родителите си, ни дадоха подслон, както направи и ти с баща си. Бъди щастлив, сине мой, през целия си живот.
Когато се събудило сутринта, синът на обущарят попитал:
– Къде са жената и бебето? Виж в къщи няма никой.
Ботушите, които вчера бе подарил на момченцето, стояли в ъгъла. Тортата на масата била недокосната. А в сърцето на момчето имало толкова много радост, колкото никъде другаде.

Лисицата срещнала бобъра, харесала му козината и разбрала, че не е кой да е. Не могла да заспи цяла нощ. Мислела на глас:
– Не съм ли хитра и нямам ли нежна кожа? От другите нима съм по-лоша? Ще дойде час и бобърът ще бъде мой.
И ето лисицата търчала след Бобъра, въртяла опашка и го гледала в очите. Шепнела му ласкави думи, а понякога замълчавала….
Любов замаяла посивялата глава на бобъра. Загубил той покой. Оставил бобърката, че му се сторила стара.
Лисана щом го завъртяла……
Веднъж на горската поляна го срещнал познат таралеж:
– Здравей! Е, как живееш, със лисицата?“
– Ех, друже, — отвърнал бобъра. — Всичко ми се е объркало. Тая лисица само за едно я бива: вечери, обеди, приеми. От рижа стана черносива. Все веселби, все премени. И все скитори. Друже стари, говоря ти като на другар, ще се погубя без време аз….. Както са тръгнали нещата, ще се върна при жената си. Добра е тя и ще ми прости…
А Ежко казал:
– Ако ти не се завърнеш в дома си още днес, ще свършиш като просяк….
До къщи бобърът изтичал и викнал:
– Отваряй, жено! Аз съм!
А жена му отговорила:
– Веднага се махай! При своята лисица си върви!
Тръгнал към лисицата назад, но там заварил друг бобър…
Тази история не е нужна за такива като лисицата, те си знаят какво да правят. Тя е за такива като белокосия бобър.

Да спазваш моралните норми е не само въпрос на етика, а и на ум. Ако един гений си играе с математиката, той не ще се препъва и в аритметиката. Но ако в аритметиката прави грешка след грешка, имам право да се усъмня в уменията му в тази насока.

Изглежда убедително…макар многократно да съм чувал и друго твърдение: „За морала са се придържали слабите, а силните го прегазвали като нищо”.

Такова твърдение е антисоциално.

Ако човек живее без приятел и близки, променя родните си както намери за добре, той е човек без любов и без корен. Биографията му е биография на предстоящото откритие, нищо повече.

Хората виждат славата и парите му, института му, честите му разходки по цял свят, възторжените му ученици и предани почитатели. Виждат красивата му любовница. Всяка нормална жена се досеща, че такъв мъж не може да има любовница. Следователно, всичко това е показност.

Когато някой живее като него, не може да не получи комплекси. Той си няма родина, жена, дете, приятел. Дори ако едно от тези неща не достига, това би умопомрачило всекиго.

Такъв човек болезнено, нетърпимо и непримиримо страда от самота. Иначе не би я крил така дълбоко.  Но щом преиграва  и показва, че е доволен, нещата за него стоят много зле.

Онзи, комуто всички завиждат, вярват почти за всичко, стремят се да го имат, за да използуват неговите редки качества,  е само един тъжен просяк.

Логиката му е друга: „Би ли достигнал той там, където е сега, извисявайки се над всички, ако разхищаваше половината си духовна енергия за нещастна любов, болно дете, неуредена квартира, изостанала родина”?

Разбира се, че не. Ще кажете: „Или-или”. Диалектика. Разсъди сам. Защо ти и аз сме обикновени хора? Понеже сме живели както мнозинството, изразходвайки половината от себе си за земни цели. Направили сме подарък. Не подарък, а влог. Ако нашият начин е бил изгодният, нямаше да бъде обикновен и разпространен.

След десет години ще седим по пейките, докато дойде време за опашката в магазина, а в неделя ще ходим на скара-бира. Внуците тъкмо ще бъдат на голям зор в училище и ще си припомним таблицата за умножение и задачите с условие, за да им помогнем. Ще научим и немски, за да ги изпитваме. Понякога ще бистрим политика с приятелите си в кафенето.

Нормално. Тогава именно ние ще теглим от своя влог. Аз ще има за кого да уча по математика и немски, а ти  ще има с кого да бистриш политиката. Всичко, което ще расте наоколо ни, ще си остава наше, нали ти и аз сме изграждали основите му. Нищо, че върху ослепителната фасада не ще има плоча с имената ни. Ти и аз ще си знаем това и то ще ни стига.

И все пак понякога тъгуваме: „Това ли беше целият ми живот, само това ли беше! Нима до края ще си остана все тъй, без име… „

Тази човешка болка е изразена още преди хиляди години в песента за вграждането. Но вграждането се повтаря и повтаря: „Трябва,  да бъде зазидан без име и слава, жив човек в темела, за да трае зидът… „

Ако изследователят не е вграден, си  остава без влог в общото битие. Ето защо сега е тъжен.

Но, ако има Откритие, той ще направи такъв подарък на хората. Ако Откритие има — да! Едва тогас пустотата ще бъде изпълнена, вместо близките си, той ще дари човечеството. Наместо родина, той ще получи планетата. И ще изтеглил голямата печалба в една лотария, в която милиони губят. Неговото име ще пребъде върху строежа, в който сме вградени ние.

Ами ако Откритие няма? В такъв случай какво остава? Това, от което се е отказал  не му достига. Огромната, плътна и без изход самота. Ако си рискувал деветдесет и девет процента  от живота си, за да откриеш нещо, без да успееш , като не си дал частица от себе си на другите, рискуваш да останеш глупак. Заслужава ли си?