Шум и глъч. Децата тичаха и крещяха. В стаята бе настанал хаос.

Няколко красиви вази с орнаменти лежаха на парчета върху пода.

Влезе учителят и строго изгледа децата. Когато видя строшените вази той попита:

– Кой го направи?

Децата се свиха. Образува се празно пространство по средата. В него седеше Мирко.

През цялото време той не бе мръднал от мястото си. Раздразнен от шума, си бе запушил ушите и наблюдаваше с безпокойство вилнеещите край него.

Някой се престраши и с пръст посочи Мирко.

– Ти ли направи това? – попита учителят.

Мирко мълчеше. Момчето не пожела да посочи истинските виновници. За това несправедливо бе наказан.

Той безмълвно прие наказанието.

Мария се разплака. Отиде до учителя си и му прошепна:

– Защо го наказвате? Той не е счупил вазите ….. гонехме се из стаята и така ги бутнахме на земята, а те се счупиха.

Лицето на учителят омекна. Той освободи Мирко от ъгъла, където го бе наказал и събра децата. След това им каза:

– Всеки от нас за грешките си в живота заслужава наказание, но се роди Исус, Който бе разпънат на кръста. Той нямаше никаква вина но пое нашия грях и пострада заради нас.

Децата мълчаха навели глава. Всички се чувстваха виновни.

– Ако изповядваме грешките си, Исус е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от всяка неправда, – добави учителят.

Страхил оглеждаше малкият самолет, а мислите му тревожно съпровождаха погледа му от прозореца, от който се виждаше, че летят над гориста местност пресечена от остри скали и всяко кътче от малкото пространство около него.

Страхът шепнеше директно в ума му:

– Този самолет е много малък. Едно невнимателно движение от страна на пилота и ще се разбиете долу върху острите скали. Между тези гъсти дървета трудно ще открият някаква следа от катастрофата.

Страхил се опитваше да се успокояваше:

– На Пламен не му е за първи път да лети при такива обстоятелства. За него казаха, че е един от най-печените. Справял се е с къде по-трудни задачи.

Но страхът не млъкваше и притесняваше сериозно Страхил. Обезкуражаваше го. Принуждаваше го да стиска здраво седалката, върху, която здраво бе пристегнат с колан.

От напрежението и нерадостните мисли, тялото му започна да се гърчи.

Пламен много добре разбираше какво бе състоянието на пътника до него.

Накрая не изтърпя и каза:

– Страхиле, няма нещо, с което до сега не съм могъл да се справя. По-добре ми се довери и лети спокойно.

Колко често и Бог ни говори:

– Не бой се, не се притеснявай за нищо. Всичко е в моите ръце и Аз няма да допусна да ти се случи нещо, което не можеш да понесеш.

„Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“.

Група отегчени младежи седяха на масата. Погледите им блуждаеха в пространството. Певецът в заведението сякаш усетил настроението на младите хора тихо припяваше:

– Имам празнота дълбоко в себе си ….

Една от девойките в групата въздъхна тежко:

– Имам чувството, че липсва парче от душата ми.

Приятелката ѝ добави:

– Празнина, дълбока празнина.

Тези младежи се бяха опитвали по всякакъв начин да запълнят този недостиг в душата си, но ….

– Опитах се да спечеля много пари, – омърлушено се обади Крум, – но това вече не ме задоволява.

– Знаете ли, – шеговито подметна Спас, – един древен философ е казал: „Милионите не винаги могат да дадат на човек това, от което наистина се нуждае той в живота си“.

– Опитайте тогава с наркотици, алкохол или секс, – предложи Дамян.

– О, – възкликна раздразнена Виолета, – тези неща дават моментно удовлетворение, но след това отново се чувстваш празен.

– Други опитват да задоволят нуждите си като работят тежка работа, слушат музика, тренират или търсят успех в някаква изява, – примирено отбеляза Дамян.

– В тези неща няма нищо лошо, – намръщи се Теодора, – но те не задоволяват напълно човешкото същество.

– Дори най-близките човешки взаимоотношения, колкото и прекрасни да са те, сами по себе си не удовлетворяват тази „празнота дълбоко вътре в нас“, – добави Виолета.

Цялата компания седеше на масата без някакъв признак на радост и оживление. Атмосферата около тях бе тежка и непоносима.

Внезапно те видяха Павел да приближава към тях. Дори не бяха забелязали кога е влязъл в заведението. Той погледна угрижените и апатичните физиономии на групата и понеже беше чул част от разговора им весело каза:

– Нищо няма да запълни тази празнина освен връзката ни с Бога, за която ние сме били създадени.

Младежите го погледнаха изненадано, а той продължи:

– Причината за тази празнота е, че сме обърнали гръб на нашия Създател. Исус е единственият, който може да задоволи най-дълбокия ни глад, защото той е този, който прави възможно връзката ни с Бога да бъде възстановена.

В повечето от погледите на групата се прокрадваше някаква надежда.

– Само във връзка с нашият Създател, ние откриваме истинското значение и цел на нашия живот, – каза пламенно Павел.

– Какво да правим тогава? – попита смутен Стоян.

– Ако сме честни, ще трябва да признаем, че всички правим неща, за които знаем, че са грешни. – И Павел изгледа компанията. – Само чрез Исусовата смърт на кръста можем да бъдем опростени и връзката ни с Бога да бъде възстановена. Затова покайте се и намерете мир с Господа.

Дойде време, жеравите се събраха и се приготвиха да отпътуват. Тяхната природа ги мамеше далече на юг. Те не можеха да стоят на едно място, така бяха устроени.

Видя ги враната и реши веднага:

– И аз ще отлетя със тях. Искам да видя свят и чужди места.

Жеравите я изгледаха със съжаление, а някои от тях дори възроптаха:

– Как ще лети с нас?

– Силите няма да ѝ стигнат!

Водачът на ятото си каза тежката дума:

– Щом иска нека лети. Няма да е за дълго. Нека се разделим със тази земя в мир, без караници и препирни.

Цял ден летяха, а през нощта се спряха до устието на една голяма река. С тях все още бе враната.

Най-мъдрата и стара птица от ятото ѝ каза:

– Пътят на юг не е много лесен и краят му стигат най-силните.

Тъмно перестият обитател на градовете задъхано , но гордо отговори:

– Аз съм силна! Приятни сънища…..

И веднага потъна в дълбок сън.

На разсъмване ятото се издигна в небето. След тях потегли и упоритата врана. Лети, здраво стиснала клюн, тайно си мечтаеше да си е в къщи.

Настъпи нощ, но жеравите продължаваха да летят. Под тях в океана се отразява луната. А на враната така силно ѝ се спеше, под крилете си усещаше само волния вятър.

На третия ден ятото стигна до желаната земя, но враната не беше с тях. На хоризонта се виждаше само обширно пространство от вода. А вятърът издувайки бузи към скалите, издаваше тихи вопли.

Залезът се окървави. Жеравите бяха много уморени. По пътя се бяха сприятелили с враната и сега им бе тежко за нея:

– Жалко , че я няма и изчезна на края …..

Изведнъж като в приказка, въздухът се разтвори и в пясъка падна черната врана.

Водачът на ятото възторжено я приветства:

– Колко си дребна, а ….! Прекланям се пред упоритостта ти! Въпреки, че имаш малка сила, все пак пристигна с нас на юг. Виж колко хубаво е тук!

Враната не извика: „Ура!“ Само клюмна глава и прошепна уморено:

– Май съм си загубила ума. Що ли ми трябваше? Макар и „силна“, но май все още глупава.

Слънцето ярко блестеше, но то не отговаряше на настроението на Наим. Младежът бе свил ръцете си в юмруци, здраво бе стиснал зъби, но устата му бе затворена и само по лицето му можеше да се разбере, че ако имаше възможност да вика, щеше да реве като лъв.

Така го завари Назар. Той бе подочул какво се е случило с приятеля му. Седна до него, не можеше да не съчувства на мъката му.

– Наим, стегни се, – каза му той, – разногласия винаги ще има.

– Да особено с онези, на които не можем да кажем нищо или да се махнем от тях, – процеди през зъби Наим.

– Не само ти имаш такива сложни взаимоотношения в семейството.

– Та те ме направиха на луд, – Наим едва се сдържаше, за да не изкрещи. – Та аз съм техен син, брат, братовчед, племенник, внук, …..

– Спомни си какво четохме вчера, – опита се да го ободри Назар.

– Какво? – незаинтересовано и безразлично попита Наим.

– Не обърна ли внимание, че Исус не контролираше своето семейство, но не позволяваше и те да го управляват.

– Какво мога да направя аз? – попита безпомощно вдигайки ръце Наим.

– Ако смяташ, че можеш да контролираш поведението на хората особено към себе си, ти си поробен от тяхното мнение, – констатира Назар.

– И какво да ги оставя Бог да ги контролира какво да правят ли? – начумери се Наим.

– Щом си приел Исус Христос за свой Господ и Спасител, ти си Божий син. Бог те обича и одобрява.

– Да, но те…., – недоволно измрънка Наим и се спря.

– Виж, – Назар погледна приятеля си в очите, – Исус даде на роднините си пространство, време и благодат. И понеже го направи, те се промениха. Един от тях стана апостол, други поеха пътя на мисионерите. За това не се отчайвай. Бог все още променя семействата.