Беше лятна вечер. Прозорците бяха широко отворени. Около трапезата се бе събрало цялото семейство. Огромна нощна пеперуда влетя  лудо вътре и започна да се удря в светещите лампи.
Баба суеверно се прекръсти и гледаше с широко отворени от уплаха очи фините сиви крилца, които се блъскаха в четирите ъгъла на стаята. Колко е прелестна в своята уплаха!
Петър се нае да хване пеперудата. Изтича да вземе мрежата. Улавя я. Пусна я на свобода и се върна победоносно.
При появата му всички се разсмяха. Петър се огледа в огледалото и видя пеперудата кацнала на ревера му с прибрани крилца.
Изумлението му прогони уплахата на баба. Даже пеперудата й се стори много красива.
Не става ли така понякога и с някои възприети идеи? Подгонват ги с възмущение и изведнъж забелязват, че те не са ги напуснали, а ги носят на
себе си като значка пред очите на всички.

Днес техникът беше тук, за да оправи екрана, така се нарича тук прозорецът. Като постои няколко седмици в болницата, на човек му се иска да смени програмите, не че има голям избор, но степният пейзаж ми бе дошъл до гуша, а планините безумно ме отегчаваха.

Помолих го да сложи гора. Мисля, че тези изкуствени прозорци не са лоши.

Истинската гледка отвън е всичко друго, но не и ободрителна…. Горкият санитар е с оперирано чувство за хумор.

Оттатък се виждат краят на паркинга и някакъв навес. Подържаните градинки се намират от страната на другото крило. Не зная, но дори гледката да беше по-хубава, пак не можеше да се мери с екрана.

Знаете ли как се симулира едно денонощие на тези екрани?

Картината, която се вижда, се изменя. Започва с утринната светлина, която се усилва по обяд, а вечерта намалява силата си. През нощта блестят точиците симулиращи звездите. И всичко това е в размер, два на три метра.

Там отзад има светлинен източник, над който един електронен дигитален часовник за 24 часа произвежда 650 нюанса в светлината. Сега се разработвали движещи се изображения, дървета, които се огъват от вятъра, вълни, които се разбиват в скала, облаци, които пълзят по небето.

Можело да се ангажират метеоролози, които да подготвят нещата реалистично, с купести облаци, порой, далечни светкавици и така нататък. Това ми изглеждаше страхотно. Но докато стане тая работа, сигурно ще минат доста годинки.

Една жена се оплаквала от съседката на приятелката си, защото я била обидела. Приятелката ѝ я увещавала да прости, но жената била непреклонна.
– Да простя? Но как? След всичко, което тя ми направи? Злото не трябва да се прощава, – казала жената. – И въобще, защо трябва да обичам хора, които не ме обичат? Защо трябва да правя добро, когато хората ме лъжат, предават и ми причиняват болка?
– Ще ти разкажа една история, – казала приятелката ѝ. – Живял един мъж. Той помолил Природата да направи така, че нощно време да е светло, за да не пали свещи, а през зимата да бъде топло, за да не кладе печката. Но Природата тъй като знае, кое е най-добре и как нещата трябва да бъдат, не обърнала внимание на молбата на човека.
Мъжът се ядосал и си помислил: „Добре тогава! През нощта аз няма да запалвам свещта, за да ти светя, а през зимата няма да кладя печката, за да те топля. Даже ще отворя прозорецът, за да не остане никаква топлина в стаята. Тогава ще видиш, колко студено ще ти бъде.“
– Какъв глупак, – прекъснала разказа на приятелката си жената. – Нима той смята, че със свещта свети на Природата и с печката я топли? Та това е необходимо само за него. Природата сама ще се погрижи за себе си.
– Но ти правиш същото, – казала приятелката.
– Аз? – учудено възкликнала жената.
– Да ти. Защото гасиш светлината на твоята любов, когато около теб се сгъстява мрака. Защо не запалиш огън в сърцето си, когато духа студен вятър от сърцата на хората?
Не е ли по-добре, вместо да седиш на тъмно и да чакаш някой да „светне“, сам да „запалиш светлината“ и така ще послужиш не само на себе си, но и на другите. Тогава ти сам ще видиш пътя, по който да вървиш, ще го видят и останалите, и тогава ще вървите заедно хванати ръка за ръка.
И вместо да седиш на студено и да чакаш някой да те стопли, стопли сърцата на другите хора и тогава от тях няма да струи хлад.

Нашенецът не мрази книгата. Нещо по-лошо, той няма никакво отношение към нея. Не разбира за какво би му е потрябвала. Ако би я смятал за лукс, той би ламтял за нея. Но тя за него е просто една нелепа ненужна вещ.
Вярно е, че все пак има книги.
Но има и амбулантни музиканти, които по празници и именни дни се вмъкват незабелязано през пътната врата и току гръмват със своята музика всред двора, без да ги е канил някой. Домакините изтичват отвътре с досада и им дават някой лев, само да млъкнат и да си отидат.
Има и автори. Те винаги ми напомнят на мухи пред затворен прозорец. Цял живот се блъскат в стъклото и си въобразяват, че летят в ширния простор, който е  оттатък прозореца….

Изключих котлона и отидох до прозореца. Дръпнах пердето и видях как бледото обедно слънце обагри сивотата на улицата и къщите в нежно бежово.
До мен стигна смеха на децата, които си играеха долу на тротоара. Още трептяха във въздуха възбудените гласове на две момиченца хванати за ръце.
Някъде зад ъгъла една латерна свиреше много стара мелодия….
Аз съм част от всичко това, от този жив град, който обичам и в който никога вече няма да бъда сама.