Хора, които трябва да пътуват сутрин с градския транспорт до работата си, знаят колко силно на човек му се иска да заспи. За възглавница може да послужи каква да е опора за главата, в това число и обикновения прозорец.
За такива случаи е измислено устройство, което не дава на пътниците да пропуснат спирката, на която трябва да слезнат.
То се закрепва за прозорците на обществения транспорт и остава незабелязано за пътниците.
Работата се състои в това, че устройството предава леки високочестотни вибрации, които не се улавят от ухото. Но човек ги усеща, ако приклони глава към прозореца, за да си подремне. Звукът се предава чрез костите, а не чрез ухото. Хора, които заспят в автобуса, ще го чуят, даже и в съня си, ако слухът им е притъпен.
За съжаление такива вибрации могат да почувстват само тези, които стоят близо до прозорец. Съседите им не могат да се възползват от това приспособление и единствено трябва да разчитат на слуха си.

Веднъж едно седемгодишно момче пътувало с баща си във влак. То с интерес следяло мяркащите се поля, гори и села озарени от яркото слънце. Момчето често се надигало от мястото си, за да му бъде по-удобно да гледа през прозореца.

Изведнъж влакът влетял в мрак и продължил да се движи в тази тъмнина. Нищо не можело да се види. Влакът преминавал през тунел. Момчето се изплашило, защото съвсем не очаквало такава промяна. То не виждало баща си в тъмнината и не било уверено дали той седи до него.

Напипал ръката на баща си, то се зарадвало и сложило своята в нея.

– Какво ти е, мъничкия ми? – попитал бащата.

– Нищо, татко, исках само да се уверя, че си тук.

То държало ръката на баща си през цялото време. докато влакът преминал през тунела. След това всичко отново било обляно от слънчевата светлина.

Ако жизненият ни път минава през тунела на скърбите и страданията, ние подобно на малкото момче здраво ще се държим за ръката на нашия Небесен Отец, докато Той, чрез Неговата любов към нас, ни изведе до простора на Неговите милости и благословения.

Това е един удивителен проект, който жител на Тексас е реализирал за внуците си със съдействието на специалисти от студио James Curan.

Многостепенната структура с няколко стълбища се разполага около старо клонесто дърво. Напомня замък от детска приказка.

Но това е истински дом. Той разполага с климатик и хладилник. Общата му площ обхваща 100 квадратни метра. Те са изпълнени с играчки, старинни мебели и място за игра.

Този дом за игра има даже открита тераса, където може да се поседи, когато времето е хубаво.

На чардака със стъклопис на прозореца можеш да се отпуснеш през деня и да останеш и за нощуване.

Аарон бил хлебар. Той помолил Бога да му даде успешна търговия. Погледнал през прозореца и видял един просяк на колене. Той излязъл и го попитал:

– Какво правиш, братко?

– Моля Бог да ми даде малко пари, – отвърнал просяка.

– И колко му искаш?

– Десетина лева….

– Ето ти 15 и ….не Го разсейвай повече, – казал хлебаря.

През първите десет години от брачния му живот много внимаваше в приказките си и гледаше да си държа езика. Ако се случеше да му накипи повече, излизаше и отиваше някъде по-надалеч, за да си излее каквото му е на душата. На уважението и доброто мнение на жена си държеше повече, отколкото на цялото останало човечество.
Косите му се изправяха при мисълта, че един ден жена му може да разбере, че е лицемер, зареден с неприлични думи. През първите десет години следеше всяка своя дума и не се съмняваше, че тактиката ми е успешна. С този грях на душата не се чувстваше никак по-зле, отколкото ако беше чист и невинен. Но в края на краищата се издаде и то съвсем случайно.
Една сутрин влезе в банята да се бръсне и кой знае как остави вратата открехната. За първи път се случваше да не я затворя добре. Винаги вземаше тази предпазна мярка, защото бръсненето беше истинско мъчение за него и рядко се случваше да го изтърпя докрай, без да прибягна до някои спасителни в такива случаи изрази. Този път бе останал незащитен, но дори не подозираше това. Този ден бръсненето вървеше сравнително добре и мина само с полугласни ругатни и мърморене, без много шум, без викове.
После си облече ризата. Моделът на ризите му е негова измишльотина. Липсваше копче. Веднага кипна и съответно повиши тон, но не само повиши тон, но изразите му станаха по-пиперливи. Но не се смущаваше, защото вратата на банята беше дебела и предполагаше, че я е затворил добре. Отвори прозореца и изхвърли ризата. Тя падна долу на пясъка, само на някакви си 50 крачки.
Продължи да ръмжи и да ругае, облече друга риза. Но и тя нямаше копче. Посрещна тази нова изненада с нова серия не за ушите думи и изхвърли ризата през прозореца. Беше толкова ядосан и побеснял, че не погледна третата риза, а направо я намъкна. Но и тя последва другарките си през прозореца. Тогава събра всичките си неизползвани резерви и започна да изригва ругатни. Точно по средата на това изригване погледът му падна върху открехнатата врата и той застина.
Нужно му беше много време да довърша тоалета си. Разтакаваше се и се мъчеше да измисля какво е най-добре да направия при създалите се обстоятелства. Искаше му се да вярва, че жена му спи, но знаеше, че не спи. През прозореца не можеше да избяга. Той беше тесен. Накрая реши да влезе тържествено в спалнята, все едно че нищо не се е случило.
Измина успешно половината от пътя. Не смееше да обърна поглед към нея, защото това криеше известни опасности. Много е трудно да си даваш вид, че нищо не си направил, когато фактите говорят обратното, и увереността, с която играеше ролята си, скоро се изпари. Насочи се към лявата врата, защото тя беше най-далеч от жена му.
Тази, врата не беше отваряна още от построяването на къщата, но сега му се стори благословено спасение. Трябваше да се спре по средата на стаята. Нямаше сили да продължа нататък. Беше сигурен, че го стрелкат строги очи. Нали разбирате какво чувство изпитва човек, когато знае, че някой го гледа в гърба. Той се обърна. Това, което видя, не се забравя лесно.
В благородните ѝ очи имаше нещо, което никога преди не беше забелязвал. Те святкаха, хвърляха мълнии от възмущение. Сви се. Под този укорителен поглед мислеше, че съвсем ще изчезне. Стоеше мълчалив от опустошителния огън може би минута, но тя му се стори безкрайно дълга.
След това устните на жена му се разтвори и произнесе последната ругатня, която бе казал в банята. Езиково тя беше безпогрешна, но звучеше много меко, много кадифено, неопитно, невежествено, изобщо тонът й съвсем не отговаряше на съдържанието. В живота си не беше чувал нещо толкова неуместно, толкова нескопосно, толкова зле съчетано, колкото тези остри думи и този немощен тон. Едва се сдържаше да не се разсмее, нали беше виновен. Мъчеше се да не избухна в смях и успя, до момента, в който тя каза:
— Ето как звучи!
Тогава избухна, въздухът се изпълни със смях. И ѝ каза:
— О, мила, ако наистина така звучи, бог да ме прости, никога вече няма да ругая.
Тогава и тя се разсмя. Двамата продължиха да се смеят като луди, докато прималяха от смях. Бяха се помирили.