Това бе една дългоочаквана почивка. И те не можаха да повярват, когато тя се осъществи.

Янко и Светла отседнаха в един прекрасен стар крайбрежен хотел с огромни прозорци и дебели каменни стени.

Един ден в района се разрази буря. Разбунтуваното море яростно удряше по стъклата на прозорците и по вратите.

Хората в хотела бяха спокойни. Стените на сградата бяха каменни, солидни и здрави.

Янко се загледа навън и попита:

– Това напомня ли ти на нещо?

– Бурята е като кризите, които ни връхлитат в този свят, – бързо отговори Светла.

– В такова време, – отбеляза Янко, – Бог използва нас, за да помогнем на уязвените да намерят безопасност.

Бурята отмина. Морето се успокои, а чайките започнаха безгрижно да прелитат.

– Все още си мисля за тези, – Светла премести падналия кичур коса зад ухото си, – които са изправени пред природни бедствия или бягат от „безмилостни“ режими.

– Богът на убежището ни дава сили за такива, за да им помогнем да намерят безопасност не само сега, но и занапред, – подчерта Янко.

– Да, Той е защита за бедните, прибежище за нуждаещите се в бедата им, укритие при буря и сянка при пек, – усмихна се Светла.

Тези дъждове нямаха край. На много места домове бяха изпълнени с вода и станаха необитаеми. Много хора бяха евакуирани.

Дядо Георги и внукът му седяха в стаята и наблюдаваха стичащите се струйки вода по стъклата на прозорците.

Някъде тътнеше и гърмеше, но те бяха на сухо и сигурно място.

Старецът се обърна към внука си:

– Жоро, какво ти идва на ум, когато чуеш думата „радост“?

– Може би това да крещя от задоволство. Просто да ми е весело на сърцето, – малко несигурно без много да се замисли отговори внукът.

– Днес за всеки християнин радостта има малко по-друг смисъл, – потърка с длан брадата си дядо Георги.

– И какъв е той? – вдигна иронично вежди внукът.

– Радостта не е нещо, което очакваме, – плесна с длан по коляното си старецът. – Тя е увереност, че Бог изпълнява обещанията Си и изработва всичко за наше добро и за Своята слава.

Двамата замълчаха, а след това дядо Георги добави:

– Радостта ти помага да гледаш към Исус и да насочваш другите към Него.

Михаил всяка вечер поглеждаше през прозореца и ако нямаше облаци, дълго съзерцаваше небето.

Беше лято и небето рядко се помрачаваше, а звездите грееха ярко на тъмния небосвод.

Една вечер бащата на Михаил попита:

– Мишо, с какво толкова те привлича нощното небе?

– Виждаш ли малките светлинки? – попита момчето. – Това са миниатюрни живи същества, които са седнали на купола на тъмния небосвод.

Бащата изгледа изненадано сина си. И преди да му обясни каквото и да е, Михаил възторжено продължи да споделя мислите си относно това, което толкова обичаше да наблюдава:

– А знаеш ли как разговарят тези светещи същества? – очите на Михаил сияеха.

– Как? – изненадано попита бащата.

– Заслушай се. Чуваш ли ги? Това са техните гласове…..

В прохладната нощ се долавяха песните на щурците.

Бащата се засмя. За него това бе детска фантазия.

Той успя да хване един щурец, показа го на сина си и започна да го убеждава:

– Ето това издава звуците, които чуваш. Звездите не са живи. Те представляват огромно количество сгъстена плазма и са разположени на голямо разстояние една от друга. Изглеждат малки, защото са много далеч от нас.

Михаил спря да наблюдава небето.

Той порасна и възмъжа. Натрупа и значителен житейски опит.

Но най-ценното за него си остана едно.

Разбирането, че звездите са живи и си говорят, само че ние не винаги ги чуваме и разбираме.

На отворения прозорец бе поставена красиво изрисувана порцеланова ваза. В нея бях поставени естествени и изкуствени цветя.

Последните надменно се полюляваха на телените си стъбла и нахално се хвалеха:

– Вижте колко сме красиви. Просто невероятни……

Внезапно заваля дъжд.

Изкуствените цветя се размърдаха разтревожено и почнаха да питат притеснено:

– Не можели дъждът да се укроти и да спре?

Негодуванието им растеше:

– Платнените ни листа измокри.

– Какъв нахалник, – ругаеха го.

– Изобщо не се съобразява, че тук има дами, – караха му се други.

– Господи, – викнаха в хор изкуствените цветя, – спри дъжда. Виж колко бели направи. По улицата не може да се мине, цялата е осеяна с локви и кал. Прогони топлината.

И дъждът спря.

Останалите естествени цветя забелязаха , че въздуха се охлади. Те живнаха и се обновиха.

Живите растения засияха с цялата си красота и разпръснаха уханието си наоколо.

Горките изкуствени цветя, направени от тел и плат, загубиха надменността си, защото никой вече не им обръщаше внимание. Те изглеждаха грозни и неподредени.

Стопанката помириса ухаещите живи цветя, а изкуствените извади от вазата и ги изхвърли на боклука.

На истинската красота нищо не може да навреди. Само изкуствените цветя се страхуват от дъжда.

Нощта бе хладна. Безброй звезди примигваха на небосвода. Момчил и Веско гледаха през прозореца и се наслаждаваха на светлата нощ.

– Запитвал ли си се някога, защо Господ постави ослепителна светлина, необичайно ярка точно на Рождество? – попита Момчил.

– Тя едва ли е била само да освети пътя на мъдреците, – усмихна се Веско.

– Спомни си, – продължи Момчил възторжено, – ангелите застанаха пред овчарите с притихналите стада и Господната слава ги осия. И какво им съобщи ангела?

– „Благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ“, – цитира точно Библията Веско.

Двамата се умълчаха.

– Рождество е времето на светлината и то не каква да е, – поде отново Момчил, – а Божията светлина, която дойде на света. Тя извести за идването на Божият Син.

– Бог чрез Исус ни даде повече светлина за Себе Си. Не бихме го разбрали без Неговата светлина, – поклати глава като някой мъдрец Веско.

– Това е Светлина за живот, която Той ни дава за вечността, за любовта, прошката и спасението, – отбеляза Момчил.

– Без Неговата светлина бихме се лутали в мрака на ежедневието, – прибави Веско.

– Сега, когато изживяваме мрачните дни изпълнени с разочарование, обезсърчение, отчаяние, да не говорим за нещата, които не се получават както сме очаквали или има наличие на скръб, загуба, стрес, тревога, страх ….. – въздъхна Момчил.

Веско вдигна глава и произнесе тържествено:

– Божията светлина е тук за да ни покаже пътя и да ни даде надежда.

– Така е, – съгласи се Момчил. – Ако позволим Бог да запали светлината Си във нас, няма да се препъваме в тъмнината на този свят. Освен това тя ще ни води.