В продължение на петдесет години Тодор бе с любимата си жена, а сега три години по-късно се чувства самотен. Децата идваха, но не беше същото. Те си имаха свои грижи и проблеми.

Денят преваляше. Снежната пелена растеше и обличаше всичко в бяло.

Тодор крачеше напред назад със старческата си походка из стаята и говореше на Бога:

– Господи, аз съм сам, но въпреки това ….. не съм сам – Ти си с мен. Ти си моят Приятел. Утеши ме, укрепи ме.

Той разбираше, че човек не трябва да си почива, докато не достигне до онова познание за Господ Исус Христос, че да Му се довери изцяло.

– Знам, – продължаваше той, – мъката не може да ми навреди, ако я съчетая със смирение.

Тодор погледна през прозореца и видя как под тежестта на снега, някои от клоните на дърветата се бяха счупили.

Заприличаха му на хората, които бе срещал през тези дни. Превили гръб, смазани от мъка те крачеха безутешни.

Старецът вдигна глава и спря да крачи. Заслуша се. Долови нежна мелодия. Навярно пееше момиче. Гласът му бе детски, но вярно следваше мелодията.

В живота си той бе срещал хора, които в трудни моменти пееха и им се възхищаваше.

– Благодаря ти, Господи за тези люде, – прошепна Тодор. – Помогни ми да пея, когато ми е трудно.

Изведнъж старецът изправи гръб, погледна в далечината и произнесе тържествено:

– Смъртта не може да ни раздели дълго, мила. Ти си просто временно скрита от очите ми, но ние ще се видим пак.

Душата му запя, а гласът му я последва.

От известно време Невена имаше проблем с очите. Наложи се да отиде на преглед.

Лекарят бе категоричен:

– Отделената ви ретина не може да бъде възстановена.

Така Невена живя петнадесет години без да вижда.

Използваше предимно тояжка и кучета водачи. Живота ѝ бе коренно променен.

Веднъж съпругът на Невена се запозна с друг лекар, занимаващ се с лечение на очите.

Той разказа за проблема на Невена и попита доктора:

– Можете ли да ни помогнете?

– Да, – бе отговорът на лекарят.

След първият преглед на Невена при него, той констатира.:

– Имате катаракт на очите.

Наложи се операция. Когато свалиха превръзката от оперираното дясно око, зрението на Невена бе 20/20.

Втората операция на лявото око мина със същия успех.

В нашия живот често се сблъскваме с проблеми от всякакъв характер. Измъчваме се и търсим сами изход.

Защо тогава не се обърнем към Бога?

Просто да Го попитаме:

– Ще ми помогнеш ли, Господи?

Простичък въпрос, на който ще получим веднага отговор:

– Преди да Ме призовете, Аз ще отговарям. И докато говорите, Аз ще слушам.

Трифон обичаше да споделя с приятеля си Захари всичко, което го вълнуваше. Те бяха неразделни от времето, когато бяха малки момчета и често създаваха проблеми на възрастните.

Но минаха години и нещата се измениха.

Вечерта бе студена и мрачна, но двамата седяха един до друг и общуваха.

– Християнският живот е безкористен, дори когато има глобална пандемия, – заяви Трифон.

– Сцените за купуване на паника, на които всички сме свидетели, показват една единствена философия „аз на първо място“, – допълни мислите му Захари.

– Като хора сме призвани да действаме, – наблегна Трифон.

– Как? – попита Захари.

В създалата се обстановка, той не намираше начин да направи това. Знаеше, че хората се страхуват и нищо не приемат просто ей така.

– В този период трябва да се замислим сериозно за уязвимите в нашата общност. Нека използваме ресурсите си за споделяне с тях, – поясни Трифон.

– Икономиката става нестабилна …. – въздъхна дълбоко Захари и не довърши.

– За това нека изненадаме хората край нас с увереност и радост. Именно сега е време да показваме повече любов, – усмихна се насърчително Трифон.

– От много приказки файда няма, – махна с ръка Захари. – Какво предлагаш на практика?

– Можеш да купиш храна на някой възрастен или изолиран, поради заболяването, да подкрепиш друг финансово, особено ако е останал без работа. Посети някой самотник и разведри обстановката край него. Ето това е …., – разпери ръце вдъхновено Трифон.

Да се молим днес за народа си е добре, но не е достатъчно, нужно е и действие.

Празник е. И навред ще чуеш познатият възглас:

– Христос возкресе!

И отговорът не се забавя, а звучи мощно и тържествено:

– Воистина воскресе!

Димитър бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Тогава защо живеем така, сякаш костите му са още в гроба? Страхуваме се и треперим за бъдещето си. Сякаш се съмняваме в Божите обещания.

Веднъж Румен, негов стар приятел, го бе попитал:

– Защо камъкът бе отместен от гроба на Исус? За да може Христос да излезе от там?

Тогава Димитър бе повдигнал само рамене. Не бе се замисля за това.

– Камъкът бе отместен, за да могат жените да надникнат. За това всеки ден се връщай към този празен гроб отново и отново. И започни да осъзнаваш, че Исус ще отвали всеки камък от живота ти, защото Той възкръсна и е жив.

– Да, гробът е празен, – бе се съгласил Димитър. – Там няма нищо.

– Но в крайна сметка откриваш в него всичко, което търсиш, – бе се засмял Румен.

Димитър го бе изгледал малко изненадано.

– Ако търсиш мир поради виновна съвест, – бе продължил приятелят му, – не се опитвай да го получиш със собствени усилия. Христос ни дава мир, който светът не може да ни даде. Ако търсиш удовлетворение в живота, разбери, в Исус имаш всичко и повече дори.

– Да, – потръпна Димитър от спомена, – отговорът на всеки проблем е в празният гроб на Исус.

Григорий получи в храма покана да освети някакъв апартамент. Той веднага се обади на посочения телефон. Отговори му жена, с която се уговориха кога да отиде.

На уреченото време Григорий отиде до блока, посочен на адреса и звънна на домофона. Представи се и се насочи към апартамента.

Стори му се, че жената, която го посрещна, бе доста объркана, но въпреки всичко той я чу да казва:

– Радвам се, че дойдохте.

Григорий извърши това, което се полагаше за освещаването на апартамента. Направи му впечатление, че жената стана по-спокойна. Не разбираше какво става, за това реши да поговори с нея.

– Някакъв проблем ли имате? – попита Григорий.

– Да. И то доста сериозен, – потвърди жената. – Беше ми толкова тежко на душата, че преди да дойдете бях решила да сложа край на живота си ….

Григорий я погледна смаяно.

– Бях решила вече да направя отчаяната крачка, когато чух сигнал от домофона, – продължи жената, – Изненадах се, когато се представихте за свещеник и заявихте, че ще се качите в апартамента ми. Помислих си, че някой близък се е пошегувал с мен. А по-късно, когато ви видях на прага, си помислих, че приятели, които знаеха положението ми, са решили да ми помогнат, като са ви изпратили у дома.

Григорий извади бележника си, там бе записан адреса, на който трябваше да дойде.

– Сбъркал ли съм? – попита свещеникът. – Това вашият адрес ли е?

– Да, – каза жената.

Григорий позвъни на посоченият телефонен номер на бележката.

– Вие ли сте, поръчали освещаването на апартамента си?

– Да – отсреща отговори женски глас – и ви чакам.

Той веднага прочете адреса посочен на бележката, за да свери данните, които имаше. Отсреща женският глас веднага реагира:

– Улицата е същата, блока е този, но номерът на апартамента е сгрешен.

– Добре, – засмя се Григорий, – след малко ще дойда при вас.

След това се обърна към тази, при която случайно бе попаднал:

– Моля да ме извините, станала е грешка.

– О, – усмихна се тя, – само Бог ви е изпратил, за да не направя глупостта, която бях намислила.

От този момент тази жена бе напълно уверена, че Господ не я е изоставил и ще се погрижи за нейните проблеми.