През 1877 г в Ню Йорк се открила първата изложба на кучета Westminster Kennel Club Dog Show, а заедно с нея и киноложки клуб, който организирал срещи на собствениците на ловни кучета в района на  Westminster Hotel в Манхатън.

Първите награди за победителите били пистолети, инкрустирани с перли.

През първата година на изложбата участвали около 1200 човека. От 1905 техният брой вече е увеличен до 1700.

Сега всяка година на Westminster Kennel Club Dog Show от цял ​​свят се събират повече от 2500 души с техните четириноги приятели.

Популярността на изложението е толкова голяма, че много често спечелилата породата става на мода през следващата година. Животновъдите започват да се „произвеждат“ кученца от този вид в „промишлени“ мащаби във всякаква големина.

Дошло тщеславие при един мъдър човек и му казало:

– Хайде да станем приятели. Готово съм, каквото поискаш, да направя за теб.

– И какво точно ще направиш за мен? – без да бърза с отговора си, попитал човекът.

– Ще ти помогна да станеш кандидат на науките.

– А след това?

– След това доктор.

– Да предположим, че това стане, а после?

– След това ще станеш професор, академик,… Всички ще те славят и ще те признават за велик …

– А след това, какво ще стане с мен?

– Как какво, ще остарееш.

– Славата ми ще преживее десет години след мен. Но след сто години, никой няма да си спомни моето име. А след хиляда? Така че, какво можеш да ми дадеш?

Тщеславието погледнало мъдрия човек, въздъхнало …. и тръгнало да търси такъв, който ще стане приятел с него без много да се замисля.

Виктор, Жоро и Владо бяха млади мъже, но вече имаха семейства и по едно дете. Бяха приятели от деца. Ожениха се, но дружбата им не се разпадна.

Те често се срещаха след работа в близкото заведение. Споделяха проблемите си и се опитваха в тежките ситуации, да се окуражават взаимно.

Днес разговорът им основно се въртеше около възпитанието на децата.

– Ролята на бащата в живота на детето е не по-малка от тази на майката, – каза Жоро. – Това не бива да се забравя.

– Ако участваш във възпитанието на детето си, – допълни мисълта на приятеля си Владо, – то това ще повлияе на характера му в бъдеще. Доказано е, че деца, в чийто живот активно участва бащата, растат по-спокойни и уверени.

– Добре де, – намръщи си се Виктор, – жена ми сега излезе в отпуска  по майчинство заради малкия. Трябва да се издържа семейството, а и разходите се увеличиха. Какво друго ми остава освен да работя повече, за да печеля пари? Вечер се връщам уморен и съвсем не ми е до това, да се занимавам с детето.

– Помисли добре, – погледна го остро Владо, – ако не разполагате с достатъчно пари, опитайте да съкратите някои от разходите си. Ако не се уморяваш от прекомерно много работа, ще имаш достатъчно сили да обърнеш внимание на детето си

– Да съкращавам разходи? – Виктор подскочи. – Жена ми такъв скандал ще вдигне …

– Е, щом толкова се налага много да работиш, поне в почивните дни прекарай време с детето си, – опита се да го насърчи Владо.

Виктор махна с ръка, той самият не виждаше как може да стане това.

– Вие знаете, че скоро ми се роди момче, – започна неуверено Жоро, – много се радвам, че е здраво и жизнено дете, но аз нищо не знам за децата. Искам да помогна на жена си, но се страхувам, че ще направя нещо, както не трябва. И така се гмурвам още по-дълбоко в работата си, поне да изкарам необходимите средства за семейството.

– Не трябва да изпускаш момента, – обади се Владо, – щом си решил да се грижиш за детето си, не трябва да се страхуващ от нищо. Ако си толкова несигурен, прочети нещо за това или наблюдавай какво прави жена ти. Остави съмненията, важното е желанието.

– Лесно е да се каже, – въздъхна тежко Жоро.

– За моя малкия съм измислил много игри, – весело започна Владо, – Чета му приказки, казвам му стихотворения, които си спомням от моето детство. Каквото и да правим двамата, винаги ни е интересно. Най-напред мислех, да изчакам малкия да порасне, а след това да се занимавам с него, но като се върна от работа виждам, че жена ми е много изморена. Трябва да я отменя, та малко да си почине. И тогава се заех сериозно, започнах да измислям занимания за нашия малчо и се получи, дори е много забавно. Сега ще тръгвам, защото той ме чака с нетърпение.

И Владо бързо се отправи към вратата.

– Ще опитам и аз като него, – въодушевено каза Жоро и се надигна да си върви.

– Игри, забавления, – засмя се Виктор, – за тях да мисли майка му. Аз ще им доставям пари, пък двамата с майка си каквото искат това да правят ….

– Я се стегни, – скастри го Жоро. – После да не се чудиш защо синът ти прави така, а не както трябва.

Виктор махна небрежно ръка и си помисли: „Не всички могат да бъдат идеални бащи. Но Жоро е прав, трябва да внимавам, после да не си късам главата …“

Наталия бе красиво момиче. Дълги руси коси, топли кафяви очи, стройно тяло и гъвкава снага.

Всички я харесваха и искаха да бъдат приятели с нея. Беше дружелюбна, състрадателна и любвеобилна.

Но отношенията с майка ѝ бяха мъчителни, напрегнати и непоносими. Почти всеки ден майка и дъщеря воюваха за нещо. Е, имаше дни и на примирие, но те бяха капка в морето.

Веднъж двете минаваха край банката. Близо на един стълб бе завързан ротвайлер. Набитата му фигура излъчваше сила. Изглеждаше плашещ, дори злобен.

Наталия погледна кучето и изтръпна, страх сви сърцето ѝ.

Изведнъж кучето се спусна към тях. Наталия изпищя. Майка ѝ за част от секундата я закри с тялото си.

„Тя ме спаси, – помисли си Наталия, – застана между мен и онази зейнала паст“.

Хубавото е, че кучето не успя да се откъсне от каишката, която здраво го държеше за стълба.

– Мамо, нима не те беше страх? – попита Наталия, след като бе попреминал страхът и на двете.

– Нямах време дори да помисля, – засмя се майка ѝ,- когато този звяр се нахвърли върху нас.

Наталия се замисли сериозно.

„Нужни ли са ми повече доказателства? – попита се Наталия. –  Въпреки всичко, майка ми ме обича много, повече от всичко на света. Иначе не би ме закрила със тялото си“.

От тогава двете престанаха да се карат и воюват една с друга.

По екраните на кината прожектираха филма на Мел Гибсън „Страстите Христови“. Янаки реши да гледа този филм, защото негови приятели му бяха казали за него:

– Гледай го непременно, страхотен е!

Купи си билет от най-близкото кино и влезе в киносалона.

– Всички бяхме сковани и смутени, – сподели Янаки с Цанко след прожекцията. – Следяхме действията на екрана без да мърдаме. Младежите, които си бяха купили пуканки, семки и газирани напитки, до края на филма нищо не можаха да погълнат.

– Има случаи, – каза Цанко, – когато хора извършили престъпления преди много години, но са избегнали наказанието, след като гледали филма, отивали и признавали престъпленията си в съда.

– Когато гледах филма, – каза Янаки, – осъзнах каква огромна жертава е принесена за мен и колко ужасни са били страданията на Христос. Пот, кръв, изтезания върху Христовата плът всичко е толкова реално и поразява.

– Всеки от нас трябва да осъзнае тази велика жертва, – каза Цанко. – Не просто да състрадаваме на пребития и разпнат човек, а да схванем, че Творецът на вселената поради любовта си към нас е бил там прикован на кръста.

– Много плаках, когато гледах филма, – каза Янаки, – не си спомням нещо да ме е разтърсило така силно, че да ридая на глас. Когато се огледах наоколо, всички край мен бяха с насълзени очи.

– В такива моменти от нас извира любов и благодарност за това, което Исус е направил за нас, – каза Цанко. – Видял си всичките Му мъки и страдания, нима пак ще се откажеш, да предадеш живота си на Христос?

– Бях потресен от филма и дълго мислих след това, – каза Янаки, – но сега вече съм Негов и съм готов да направя всичко по волята Му.