Няколко банки напред Елена забеляза възрастна жена с посребрели коси, която старателно записваше лекцията на професора, наравно с другите. В почивката Елена се приближи към нея, да я разгледа по-отблизо.

Жената се обърна към девойката, усмихна ѝ се и уверено, като каза:

– Здравейте, красавице, аз се казвам Мария.

– Аз съм Елена, – усмихна се и девойката. – Интересно какво ви доведе в университет на такава „невинна възраст“?

– Дойдох тук да срещна обещаващ мъж и да му народя сюрия деца, – пошегува се на свой ред Мария.

– Наистина ли? – попита Елена и плесна с ръце.

На младото момиче много ѝ допадна възрастната жена и те станаха приятели. Заедно ядяха в стола и беседваха върху лекциите. Мария стана близка със всички младежи от групата. Те я уважаваха и с желание общуваха с нея.

В края на семестъра групата празнуваше успешно взетите изпити пред маса отрупана с лакомства.

Тогава някой предложи:

– Нека Мария да произнесе реч.

Възрастната жена се надигна и се пошегува:

– Забравила съм си пищовите.

– Ти знаеш всичко и без тях, – подхвана шегата и друг от младежите, – Хайде кажи ни нещо!

Мария за минута наведе глава, след това се изправи и започна:

– Ние не преставаме да играем, докато израстваме. Остаряваме, когато престанем да играем. Вашият успех се опира на младостта и щастието. Вие всеки ден трябва да намирате за какво да се усмихвате. На вас ви е необходима мечта. Когато престанете да мечтаете, ще умрете.

– Край нас има толкова много хора, който са мъртви и не знаят това, – намеси се едно русоляво момиче от групата.

– Има голяма разлика между стареенето и израстването, – продължи Мария, като се усмихна на обадилата се. – Може да сте само на 19 години, но ако по цял ден лежите и нищо не правите бързо ще остареете. Не е нужно да имаш талант или дарба, за да остарееш. Дарът се открива в това, да откриеш нови възможности за себе си в промените, които настъпват в теб. Старите хора не съжаляват за това, което са направили, а за това, което са пропуснали да извършат. От смъртта се страхуват само тези, при които надделяват нещата, за които съжаляват.

Мария седна на мястото си. Всички мълчаха навели глави.

Тази вечер младежите получиха „висше образование“, за което дори не бяха мечтали.

Матей се роди с диагноза артрогрипоза. Това заболяване засяга опорно двигателния апарат. Характеризира се с деформация на крайниците, недоразвити стави и мускули, а също и фиброза. Най-тежката форма е свързана с нарушение на почти всички стави, включително и тези на челюстта.

Лекарите веднага казаха на майка му:

– Детето няма да живее дълго и трябва да се приготвите за погребението му.

Околните си шепнеха тихо:

– Защо изобщо го храни? И без това всичко е напразно.

Въпреки всички прогнози Матей оцеля. Той имаше силно деформирани ръце и крака, а главата му е толкова много извита назад, че опира гърба му.

Когато бе малък той постоянно търсеше подходяща работа за себе си. Матей не искаше да бъде в тежест на другите.

Колкото и странно да е, той успешно завърши училище, а след това университет със специалност счетоводство. Започна да изнася и лекции за мотивацията, които имаха голям успех.

– Ние никога не се отнасяме към него като непълноценен човек, – казват членовете на семейството му. – Ако той поиска да прави нещо, което правят и другите, ние не го спираме, независимо от това, че не може да ползва инвалидна количка поради заболяването си и трудно се придвижва.

– Той дълго ме молеше да ходи на училище наравно с другите – каза майка му – и аз му позволих.

През целия си живот Матей е трябвало да адаптира с изкривеното си тяло към света около него. Но сега той е успял  напълно да се приспособи и се чувства като нормален човек.

В момента Матей се занимава със счетоводство и дава консултации, чрез телевизията, мобилния си телефон, компютъра и Интернет.

Сега той работи като счетоводител и е се проявява като отличен оратор. Матей живее пълноценен живот. Той има много приятели, които го подкрепят.

Групата е основана в Бобруйск , Беларус, през 1988 г., но е станала известна  в Русия.

В края на август 2014 „B-2“ представи клип към песента си „Взеха ме във армията“. Според феновете им, в композицията се описва войната между Украйна и Русия.

В песента има стихове като: „Трябва да призная, не мислех, че може да бъде така, който вчера ми беше приятел, днес е мой враг“ и „за победа се хвърляме над слабите като върху кости“.

Клипът на песента е много интересен.

В него музикантите се появяват в чисто бели костюми, които след втория куплет се покриват с червено, като кръв.

Музикантите се стараят да „избегнат“ тази кръв, но няма накъде да отстъпват. Накрая костюмите им стават абсолютно червени.

Младеж се разхождаше в гората. Там го спря бездомно коте. То цялото бе мокро. Отърка се у краката на младежа и го последва.

Младият човек си помисли:

„Сигурно някой го е изхвърлил в гората“.

А котето вървеше неотлъчно след него.

– Не мога да го оставя тук само, – каза младежът, взе го и го занесе в колата си.

Когато котето се настани на коленете му, започна да мърка, изразявайки своята признателност и любов към младия човек.

По пътя младежът спря при ветеринара, за да бъде прегледан новият му приятел. Там младият човек се запозна с най-лесния начин, по който да отърве котето от бълхи.

Ветеринарът предупреди младежът:

– Няколко дни трябва да го държите на топло.

Котето почистено и сухо следваше навсякъде своя нов стопанин. То веднага си намери място в колата, където му харесваше най-много.

Младежът се прибра с котето у дома и му каза строго:

– Повече никакви разходки в гората. Сега там е мокро и студено.

Котето се сви на кълбо в скута на новия си стопанин и доволно замърка.

То свикна много бързо в дома на младежа.

Котето много обичаше да седи на прозореца в новия си дом. Това бе мястото, където го бяха приютили и го бяха дарили с внимание и любов.

Василев беше добър ветеринар. Днес му се падна да преглежда безнадежно болно дванадесетгодишно куче.

Неговите собственици го наричаха Вълчо. Те го бяха взели от улицата и се грижеха много добре за него. Тогава бе само само малко кутре, което дори не можеше да лае, а само издаваше някакъв писклив звук.

Ники и Рени много го обичаха. Към Вълчо силно се бе привързал и петгодишният им син Данаил. И тримата се надяваха на чудо. Искаха много кучете да оздравее.

Василев прегледа Вълчо и разбра, че има рак. Той каза на Ники и Рени:

– Нищо не мога да направя, той си отива. Ако искате мога да го освободя от болките му само с една инжекция, поне няма да се мъчи повече.

Ники и Рени дълго мълчаха навели глави. Ники бавно вдигна глава и каза:

– Добре, докторе, щом е безнадеждно, поне да не се мъчи повече …..

– Може ли на тази процедура да присъства и синът ни Данаил? – попита Рени.

– Щом смятате, че е необходимо, ….аз нямам нищо против, – каза Василев.

Ники и Рени смятаха, че момчето не бива да пропусне този момент, момчето беше привързано много към кучето. След това много трудно щяха да му обяснят, какво точно е станало. Надяваха се малкият сам да осъзнае положението.

На другия ден тримата доведоха Вълчо. Василев инжектира кучето. Данаил прегърна животното и започна да гали стария си приятел за последен път. След няколко минути Вълчо се отпусна и животът го напусна.

Момчето беше спокойно, гледаше кучето и не откъсваше поглед от него.

Василев се опита да успокои и тримата:

– Какво да се прави, животните живеят по-малко от хората…… – и вдигна безпомощно ръце.

Данаил погледна ветеринара и каза:

– Аз знам защо е така.

Възрастните изненадани се обърнаха към детето.

– Хората се раждат, за да се научат да обичат всички и да станат добри, – каза Данаил. – А кучетата още от раждането си знаят това, за това на тях не им е нужно дълго да живеят.