По едно време с родителите си се преместих на друго място да живея. Учителката ми беше същински дракон. Тя имаше собствена система за разпределяне на учениците по чиновете.
Класната стая беше разделена на две зони – за умни и за глупави.
Когато постъпих в това училище, тя ме подложи на малък тест. Аз не се справих добре с въпросите за дробите и бях изпратена в половината на двойкаджиите.
След няколко месеца учителката си промени мнението за мен и ме премести при умниците. Трябваше да си сменя мястото с най-добрата си приятелка.
Така че горчивите уроци на живота започнах да получавам много рано. И първият от тях беше:
„Не бъди толкова умна, иначе ще загубиш всичките си приятели.“

Моята приятелка има прекрасна дъщеря. Бабата решила да научи внучката си постоянно да носи в джоба си носна кърпичка.

Зима, студено става, човек настива и започват да му текат сополите…..

След дълги беседи и поучения бабата решила да провери „как е усвоен материала“ и попитала внучката си:

– Ани, какво трябва да носиш винаги в джоба си?

Детето бързо и без колебание отговорило:

– Пари!

В живота на всеки човек понякога възникват такива сложни ситуации, че човек остава с убеждението, че от това по-лошо няма.
Една жена била много разстроена, че се е загубила котката й. Отишла за утеха при свещеника. Тя изплакала мъката си и казала:
– Няма по-лошо нещо от това, което ми се е случило.
На което свещеникът отговорил:
– Може би това е така, но може и да не е.
Вътрешно възмутена от думите на свещеника, жената отишла да търси котката си. Докато я търсела срещнала мъжът на мечтите си. Развълнувана тя се завтекла към свещеника и го попитала:
– От къде знаехте, че загубата на котката, не е най-лошото, което може да ми се случи, а е добро за мен? Аз имах котка, а сега до мен е любимия ми човек. Това е най-доброто нещо, което може да ми се случи.
Свещеникът се замислил и казал:
– Може би това е така, но може и да не е.
Жената си помислила, че свещеника е луд. Ясно е, че той не разбира, колко самотна е била през всичките тези години.
След време тя открила, че любимия й изневерява с най-добрата й приятелка. Обляна в сълзи, тя отново отишла при свещеника и казала:
– От къде знаеш, че срещата ми с този човек, не е най-доброто събитие в моя живот, а напротив – най-лошото?
Свещеникът казал философски:
– Може би това е така, но може и да не е.
“ О, не, – помислила си тя, – по-лошо от това едва ли има!“
Връщайки се у дома, тя решила да погребе провалената си любов и започнала да копае яма, за да зарови всички неща, които й напомняли за любимия.
Когато изкопала достатъчно дълбока яма, жената намерила злато. Оказало се, че през всичкото това време тя е седяла върху несметно богатство. Помислила си, че това е най-доброто, което може да й се случи, но си спомнила свещеника и си казала:
– Може би това е така, но може и да не е.
Всеки може да изпадне в такава трудна ситуация, че да си каже: „Край животът свърши! По-лошо едва ли може да стане.“ След време откриваме, че някое щастливо събитие или победа, не биха се случили, ако не е била тази сложна ситуация.
Мисля, че ключът тук не е ситуация или проблем, а как да се справим с него! Често ние губим сили и преживявам отново и отново случилото се. Много мислим за нашите неприятности, вместо да разберем, защо ни е дадена конкретната ситуация. Нужно е да насочим цялата си енергия към решаване на проблема и  да търсим изхода от него. Оплакването от съдбата е непродуктивно и води в задънена улица. Това е най-лесния и съблазнителен начин.
В  тежка ситуация, трябва да се приеме проблема. Да се анализира и разбере, какво го е предизвикало. Нужно е да се осъзнае какъв конкретен урок трябва да се усвои. В никакъв случай не трябва да се прибягва до самобичуване. Трябва да се преосмислят всички „за“ и „против“ и да се избере такъв вариант, който води до най-малките загуби.
Ако ви пожелая да не изпадате в трудна ситуация, това едва ли ще стане. Никой не е застрахован от това. За това ще ви пожелая да излизате от сложните ситуации с най-малко загуби и голям опит.
Запомнете, че нас не ни убива това, което ни прави силни!

Тя беше бременна за втори път, но това не я радваше. От първото си дете тя се отърва лесно. Скараха се с мъжа си и тя отиде далеч, и остана у една приятелка да живее.
Но в живота се случва понякога и така. Тя отново се събра с мъжа си и отново чакаше дете, но не го искаше, ненавиждаше го.
Присъни ѝ се сън. Върви  в прекрасна долина. Наоколо летяха птички, пеперуди… растяха цветя. Всичко бе толкова невероятно.
Разхождайки се из тази долина, тя достигна до едно красиво езеро. Водата бе чиста, прозрачна, в нея плаваха игриви рибки и тя им се любуваше.
Продължи по-нататък. Излезе на едно почерняло поле. Премина покрай едно изсъхнало езеро. Дъното му бе набраздено с дълбоки дири.
Отправи се към високата мрачна планина. Намери стъпала, кото водеха към върха. Точно на него се издигаше мрачен и сив дом. Изведнъж долови детски плач. Изтича в дома и видя две креватчета, а в тях лежаха две малки бебета.
Приближи детето, което плачеше. Той бе толкова малко, че се побираше в дланта ѝ. Опита се да го нахрани. Сложи го на гърдата си, но детето продължи да плаче. То не можеше да суче.
Влезе жена, цялата в черно и ѝ казва:
– Остави го обратно, все едно то не може да суче от твоите гърди.
Тогава тя приближи другото креватче. Там спеше красиво малко бебе. Взе го и каза:
– Та това е моя син.
А жената в черно започна да мърмори:
– Тогава го взимай и се махай от тук.
Излизайки от мрачния дом тя се обърна и попита жената:
– А на кого е другото дете, което плаче, толкова ми е мъчно за него?
Тя видя как очите на жената се изпълниха с омраза и злоба, а отговора й бе рязък и груб:
– Нима не помниш?
Тя се събуди. След този сън изпита ужас. Накрая разбра, бе убила първото си дете и сега се опитваше да убие и второто. Спомни си как го държеше в ръцете си. Всичко се преобърна в душата ѝ.
Благодарение на този сън, тя заобича още нероденото си дете.
Дойде деня и тя роди. А то беше толкова красиво създание такова, каквото го видя в съня си.
Тя бе щастлива и каква голяма радост изпитваше, когато го кърмеше. За любовта ѝ нямаше граници.

Това се случи преди години. Тя бe едва двадесетгодишна. И за първи път пътуваше из Англия. Е, не сама, бе с приятелката си. Решиха да отскочат до Оксфорд. В купето срещу тях седеше младеж забол поглед в „Таймс“. Тя го посочи с поглед на приятелката си и убедена, че никой в купето не говори български, започна да коментира:
– Този изглежда доста добре. Само дето малко е самодоволен. Какво ще кажеш, типичен англичанин! За тях няма нищо по-хубаво от Англия.
– Моля те, не го зяпай така, – уплашено прошепна приятелката й. – Ще разбере, че говорим за него.
– Нищо няма да забележи! Наблюдавам го съвсем дискретно. Той се е зачел във вестника и нито чува, нито вижда.
След това уверение, двете девойки обсъдиха подробно не само външността му, но и предполагаемите душевни качества.
Тя свободно метна шала си отгоре, където обикновено слагат багажа, а когато дойде време да слизат забрави за него.
На гарата приятелката й изтича да купи нещо и тя остана сама на улицата. Тогава я приближи англичанина от купето Освен вестника носеше забравения шал. Поклони се учтиво и каза на чист български език:
– Извинете, но мисля, че това е ваше. Забравихте го в купето.
Лицето й премина всички нюанси от бледо розово до ярко червено. Това беше най-прекрасната среща в живота й.
След няколко месеца се сгодиха, а после се ожениха.