Сашо се изправи огледа хората и попита:

– Защо Дончо, Захари, Стоян и Стела днес не са на църква?

Когато ги срещнаха в града, всеки се оправда по свой начин:

– Беше много дъждовно и студено, – протегна ръце напред Дончо.

– Бебето капризничеше цяла нощ и не можах да спя, – въздъхна тежко Стела.

– Гледах един сериял до късно и …, – повдигна безпомощно ръце Захари.

– Чатих с приятели до сутринта и заспах, – звучеше не много убедително Стоян.

– Ако са твърде мързеливи, за да се измъкнат от леглото и да стигнат до църквата, обикновено намират някакво извинение, но това са тъпи извинения, – негодуваше Стойко.

– Ако искат да се срещнат с братята и сестрите в Христос, за да се поклонят, обикновено ще намерят начин да стигнат до там, – подкрепи го Теодор.

Григор разказа нещо много интересно, което младите хора в църквата запомниха много добре. То им сатана като обица на ухото.

– Видях снимката на фенове, посещаващи футболен мач по време на снежна буря. Вероятно не пропускат мач, дори ако това им коства измръзване на някоя част от тялото.

А Ченко относно отсъстващите реагира остро:

– Не се очудвам ако някой от тях се е успал в неделя и ли е негодувал, че пейките са много твърди, за да си доспи.

Лошото е, когато забележим, че някой го няма в църквата. Редно е да се поинтересуваме за него.

Някои отсъстват по измислени причини. И след това постепенно отпадат от църквата.

Групата жужеше като пчелен кошер. Бяха изказани много мнения на различни теми, отстояваха се различни гледни точки.

През цялото време Калин мълчеше. Той бе потънал в мислите си, но същевременно слушаше и споровете около себе си.

Пламен бе общителен и обичаше да включва всеки в разговора, за да не се чувстват някои отблъснати и отстранение.

Той бе забелязал още от началото Калин и за това го попита:

– Кое е най-важното нещо, което трябва да правиш в живота си?

Калин без да се смути, бързо отговори:

– Това е да знам какво да правя всеки ден от живота си, според Божието желание.

– Ха, – изсмя се Павлин, – в живота има толкова много неща, за които не е нужно да знаеш мнението на Господа. Нима е нужно да Го питаш, дали да ядеш, щом си гладен?

– Така е, – съгласи се до някъде Калин, – но аз приемам Божията цел за моя живот.

– И какво разбираш под това? – намръщи се Кирил.

Калин не обичаше много да говори, но в случая се налагаше да дообясни нещата.

За това въздъхна и изясни казаното от него:

– Това означава, че има моменти, в които да казвам „не“, а в други „да“ …

– Например, – прекъсна го нетърпеливо Павлин.

– „Не“ за покана на мои приятели в дискотека, в която е много шумно, а ритъмът на музиката вибрира чак на улицата или предложение за по-добре заплатена работа, където трябва да лъжа и мамя.

– А „да“? – попита припряно Кирил.

Калин се усмихна и продължи:

– „Да“ за повече молитва, по-малко телевизия и седене пред компютъра, постоянно общение с Бога, като не се отказваме от ежедневните си задължения.

– Охо, – възкликна Пламен, – добри пожелания, но кой може да ги изпълни всичките?

– С Господа всичко е възможно, – подчерта категорично и непоколебимо Калин.

Нора погледна хитро Тони и попита:

– Какво мисли Михаил по този въпрос?

– Трудно ми е да ти кажа, – отговори Михаил, повдигайки рамене.

– Защо, нали сте от един клас? – озадачена го изгледа Нора.

– Радко говоря с него и малко го познавам, – Михаил наведе глава и заора с върха на лявата си обувка земята. – Виж, ако ме питаш за Киро, знам какво мисли. С него сме добри приятели.

– Ех и ти, – възкликна Нора и махна с ръка, – как може да не познаваш добре съучениците си?!

Колкото и странно да е, но с някого може да учите заедно или да работите, но да не се познавате добре, защото не общувате често с него.

Така е и с Бог. Трябва да вървиш достатъчно дълго с Него, за да опознаеш сърцето Му.

Когато прекарваш с Господа повече време, виждаш Неговото състрадание.

А допуснеш ли Го да влезе в душата ти, ще разбереш волята Му.

Така получаваш достъп до свят, какъвто не си виждал.

Павел се разболя сериозно. Много дни вече прекарваше в болки на легло.

Един ден го посетиха приятели. Като видяха колко много страдаше, започнаха да го оплакват, но един от тях Стоян се усмихваше щастливо.

– На какво се радваш? – попитаха го другите.

– А вие за какво плачете?

– Как да не плачем като виждаме колко много го боли?

– Е, аз по същата причина съм щастлив, – отговори Стоян.

Всички го изгледаха изумени, а Васил се провикна:

– Ти си полудял!

– Не не съм, – усмихна се Стоян. – Когато гледах, че в дома му има всичко и от нищо не е лишен, успех след успех се редяха в службата му, подари на децата си апартаменти и коли, много се тревожех от мисълта, дали земното му благополучие няма да му бъде за награда вместо блаженство в бъдещият живот.

– Какви ги говориш? – възнегодува Тони. – Виж колко се мъчи.

– Сега като го гледам в това му състояние, – отбеляза Стоян, – вече съм спокоен за него. Има надежда за Павел, земното богатство и днешните успехи трудно ще го отлъчат от вечността, която Бог му е приготвил.

Хашим бе осъден на смърт чрез обесване, защото бе наръгал с нож 21 годишният Хасан.

На родителите на убитото момче бе казано:

– Вие трябва да бутнете стола, на който убиецът на сина ви стои.

Майката на Хасан твърдеше категорично:

– Няма да му простя. Ще бутна стола под него.

Но колкото повече наближаваше денят на изпълнението на присъдата, толкова повече тя се разколебаваше.

За това си имаше и причина.

На свои приятели и близки тя бе разказвала следното:

– Сънувах сина си, който ме молеше да не отмъщавам, а да простя. ….. Трудно ми беше. И в съня му казах, че не мога … Два дена по-късно пак го сънувах , но той не искаше да разговаря с мен. Бе ми обърнал гръб.

В деня на наказанието, майката на Хасан се приближи до убиеца на сина си и вместо да ритне столчето под краката му, тя се разплака.

След това се обърна към съпруга си е тихо прошепна:

– Свали примката от врата на Хашим.

Изведнъж майката на Хасан усети как тежкият камък в сърцето ѝ се стопи.

Тя му прости, но държавата го осъди на доживотен затвор.