Това беше един обикновен разговор. Миглена го наблюдаваше с малко присмехулните си тъмни очи и следеше за реакциите му.

– Когато баща ми изчезна, годините станаха много трудни, – започна тя с малко напевен глас. – Сестра ми по-бързо свикна с мисълта, че е мъртав и бързо се приспособи. За нея беше важно да се утвърди. Учеше упорито, спортуваше, ръководеше разни групи, участваше в различни мероптиятия. Не е лесно да си популярен, когато си беден.

– Парите за сестра ти постоянен проблем ли бяха? – попита Страхилов.

– Не само за нея. Преди да изчезне баща ми, аз не осъзнавах колко сме бедни. Когато навлязах в пубертета,започнаха да ми правят впечатление дрехите, обувките, каква кола кара или каква къща има всеки, който ме заинтригуваше. Майка ми блъсна колата, добре, че поне остана жива, а след това нямахме възможност да си купим друга. Парите не стигаха, можеха да ни спрат тока, а това бе потискащо и кошмарно.

– Сестра ти е искала да бъде популярна, известна, а ти какво точно искаш от живота? – попита Страхилов.

– Свой собствен живот. През първата ми година в гимназията си купих уокмен, с част от парите, които бях искарала на полето през лятото. Живеех със звуците, които постоянно се блъскаха в ушите ми.

– А сестра ти?

– Тя танцуваше с приятели, а аз слушах записи.

– Прилича на идилично детство, – каза Страхилов с разбираща усмивка. – Така ли наистина беше?

– Не точно. Докато другите момичета на моята възраст излизаха с коли извън града и се натискаха на задните седалки, аз правех нещо по-различно.

– И какво беше то?

– Наблюдавах хората, птиците, растенията, прогнилата ограда, голямата локва в задния двор и след това сядах и рисувах. Най-напред не се получаваше, във фигурите нямаше живот, бяха много стегнати и статични. След това ръката ми започна да оформя нещата някак плавно…..

– Да и аз забелязах това, – каза Страхилов. – На една от картините ти имах чувството, че птицата ще излети и ще се удари в мен. Имаш невероятен талант. Непременно трябва да представиш свои картини в предстоящата изложба.

– Изложба, – тихо се засмя Миглена. – Много пъти в живота си съм претърпявала присмехи и разочарования, но болката след това не бих могла да преодолея. Когато рисувам, че чувствам жива, преиспълнена с радост. Не искам огорчения и мъка. Това би ме пречупило и тогава едва ли бих хванала четката отново.

– И все пак опитай, – насърчи я Срахилов. – Вярвам, че и други освен мен ще харесат картините ти. Ще успееш.

– Ще видим, – засмя се хитро Миглена, – до тогава има още две седмици.

Страхилов стана подаде и ръка и каза:

– Имаш талант, не го заравяй, позволи и на другите да му се порадват.

Миглена стана да го изпрати до вратата, а после дълго гледа след отдалечаващия се с отмерена широка крачка мъж.

Народът ликувайки, посрещна Исус, искайки земна звобода, земна власт, неговите лидери искаха да властват и да побеждават. И какво остана от това поколение? Какво стана с Римската империя? Какво въобще стана с тези, които имаха в ръцете си власт и мислеха, че никой няма да им я отнеме?
Нищо. Понякой гроб, а по-често голо поле.
А Христос? Той не изяви никаква сила и власт. Пред тълпата от неразбиращите Го, Той си остана непонятен за тях. Той можеше тази тълпа, която толкова тържествено го посрещна, да я направи силна, да вземе политическата власт, но Той се отказа от това. Остана безсилен, безпомощен, уязвим и свърши на кръста, с позорна смърт и присмехи на тези, чийто гробове не могат да се намерят.
Христос ни завеща живот. Той ни научи, че освен любовта и готовността да видим в ближния си най-доброто, няма друго ценно на земята. Научи ни, че човешкото достойнство е толкова велико, че Бог може да стане човек, без да унизи Себе Си. Той ни показа, че няма нищожни хора, че страданието не може да разруши човека, ако той умее да обича.
Само Бог може да запълни тези дълбини на човека, който са зейнали празни и с каквото и да опитаме да ги напълним, няма да успеем. Само Бог може да създаде хармония в човешкото общество.
На този ден си спомняме влизането на Господа в Ерусалим.
Колко е страшно като гледаме как хората среща Живия Бог идващ с любов и как те се отвръщат от него, защото не им е до любов, нямат готовност да живеят и умрат за любовта. Те предпочетоха, искаха, жадуваха за земното, за това загубиха всичко.
Други влязоха в Божия дом и сами станаха храм на Святия Дух.
Малцината, които чуха гласа на Господа, които избраха любовта и униженията, те получиха неизменното обещание на Христос изобилен живот.

Любовта към доброто се нарича ентусиазъм и ражда Пиндаровците и Милтоновците; омразата към злото се нарича сатира и ражда Лукиановците и Волтеровците.
Тези две чувства са еднакво нужни на обикновения човек, за да има напредъкът. Затова виждаме ентусиазма и сатирата, любовта към доброто и омразата към злото да вървят открай време с напредъка на човечеството — Аристофан до Платон и Хайне до Шилер.
Ентусиазмът вдъхновява великите хора, които издигат верските, нравствените и политическите сгради, в които се подслонява човечеството. Но тези сгради, тъй като са дело на човека,  имат несъвършенства и недостатъци. Забелязвайки тези дефекти, сатирата постепенно разрушава постройката и вместо нея скоро се възправя друга, по-съвършена, на която е съдено да бъде скоро също така срутена и така, строейки и разрушавайки, ние вървим напред.
Невъзможно е за едно общество да съществува без ентусиазма, т.е. предаността към институциите, които го крепят, но също така е невъзможно за него да напредне без сатирата, която подкопава тези институции в името на едно по-добро бъдеще.
А спре ли едно общество да върви напред, то веднага загнива и умира, както отмряха египтяните и индиянците, защото искат да обожествят, т.е. да направят безсмъртна и непроменима своята цивилизация, вместо да вървят напред като разрушават и строят отново.
Докато на света не се възцари доброто, докато не се издигне верска, нравствена и политическа сграда без пороци и недостатъци, сатирата е необходима.
Шелинг счита. че сатирата е необходима „като непримирим враг на настоящето“ , т. е. на злоупотребите, извращенията и „съюзник на бъдещето“, т.е. на напредъка.
Сатирата, а именно наказанието на порока и глупостта чрез присмеха, е използувал  и самият Бог спрямо първия човек. Писанието ни учи, че Адам, обзет от надежда да стане равен на своя създател, престъпил неговите божи заповеди и тогава Бог, за да го накаже за непослушанието, го изгонил от рая, лишил го от безсмъртие и докато клетникът стоял пред него треперещ, гол и изнемощял, той добавил и насмешка към наказанието, като му казал: „Ето, Адам, и ти стана като нас!“, а това според свети Василий и останалите тълкуватели е подигравка, с която Бог осмял безумието на първия човек.