Marathon Des Sables е едно от най-трудните състезания за издръжливост в света. Състезателите преодолеят повече от 250 км на територията на Сахара за по-малко от седмица.
Всеки в състезанието се сблъсква с трудностите на пустинята, но никой не е имал толкова трудна борба за оцеляване като тази на Мауро Проспери.
През 1994 г. италианският полицай участвал в надпреварата. Малко след началото той попаднал в средата на пясъчна буря. В рамките на няколко часа той държал гръб си към вятъра и се придвижвал на малки разстояния.
Когато пясъчната буря утихнала, той продължава да се движи, но избрал грешната посока. Когато разбрал това,  веднага изготвил  план за действие. Той пикаел в бутилката си, за да има какво да пие по-късно. Вървял сутрин и вечер, а стоял на сянка когато било много горещо.
В продължение на три дена той използвал бутилката си, но ударила още една пясъчна буря, която продължила 12 часа.
Той намерил старо мюсюлманско светилище, където имало много прилепи. Успял да хване два от тях и да изпие кръвта им, тъй като се бил обезводнил.
Тук Проспери загубил всякаква надежа. Решил да умре в това мюсюлманско светилище, където тялото му щяло да бъде намерено, а не в пустинята, където ще изчезне завинаги.
След това написал бележка на жена си със въглен и си разрязал вената на ръката, но кръвта му била много гъста, за това се уплатнила и втвърдила.
Невъзможността да се самоубие подновило желанието му за живот. И той продължил да върви. Минали 5 дена, докато бил намерен от номади. Те го занесли в съседната алжирска военна база.
За 9 дена Проспери изминал 300 километра настрани от правилния маршрут и загубил 18 килограма.
След четири години той отново участвал в съзтезанието, но отново не го завършил. Този път си счупил палеца на крака.

Колкото и да си подготвен от пътеводителите и книгите, пак ще останеш поразен, кагата видиш Йелстоунския парк. Природата сякаш тук е събрала всички причудливи форми, контрасти и багри. Всичко онова, което може да учудва и да очарова.
Планини, клисури, водопади, езера, гори се сменяха едно след друго като в калейдоскоп. Водата на горещите извори изхвърля частици вар, които като изстине, се втвърдява и образуват цяла система от тераси, сякаш издялани от мрамор. Тези тераси са ту тесни, ту широки. Те са обградени от висулки и фантастични дантели от сталактити. Съвършено белите тераси се сменят със светложълти, розови, сини, зелени, кафяви… Особено интересна е една висока тераса, която се нарича Кухнята на дявола. Това е тъмно пространство, в което се чува  глух тътен. Наоколо изхвърчат, като черни парцали, прилепи и почти докосват влезлите с крилете си…
И изведнъж нова декорация.  Златна врата от лава в златистожълт цвят, Лебедово езеро, дива планинска местност със снежни върхове.
По-нататък е Басейнът на гейзера Герис и горещите извори на Черния мърморко, Човек на минутата, изхвърлят струя всяка минута, Постоянно изригващи през двадесет минути. По-долу разноцветни кални извори, розови, жълти, бели….
Тези извори с шум изхвърлят гореща вода и тя падаше на земята във фантастични каскади.
Тюркоазната водна колона с необикновена синева и прозрачност се отразява в огледалната повърхност на Призматичното езеро. Наоколо има множество гейзери и горещи извори, мънички планински езера, изумрудени поточета с водопади…
Ето причудливият по форма гейзер Улей, Устничка, Лъв. А по-нататък, всред скалите, преливащо в топази и рубини, лежи Изумрудното езеро. То очарова.
Наистина и тук както навсякъде се виждат хотели за туристи, къщички с бензинови колонки за обслужване на автомобили, забавни павилиончета с разхладителни напитки.  И навсякъде натрапчиви реклами по стените, по оградите, по крайпътните дървета и даже по скалите. Тези реклами за зъбни пасти, тиранти, бръсначи, патентовани лекарства обезобразяват тези най-красиви в света пейзажи. Но по стария път се виждат още съвсем незасегнати  места.

Знаете ли историята с името на секвоята? — запита, усмихвайки се, Бари. — Между индианските вождове имало-един, когото наричали Секвоя. Но ще сгрешите, ако помислите, че той е бил дивак, размахващ томахавка, ловец на скалпове. Той бил много културен човек, изобретател на индианската писменост. Именно в негова чест индианците нарекли дървото секвоя. Американските секвои са били открити от ите преди около сто години и наречени калифорнийски борове или мамонтови дървета. Мамонтови може би затова, че сухите клони на старите секвои напомнят мамонтови зъби. Първият изучил секвоята ботаник англичанин пожелал да увековечи името на английския герой пълководец Велингтон и в негова чест нарекъл дървото „Велингтония гигантея“. Но американците се обидили, запротестирали: тяхно, американско дърво да нарекат на името на англичанин, при това на генерал! И американските ботаници нарекли дървото на името на своя национален герой Вашингтон: „Вашингтония гигантеа“. Обаче по-късно станало ясно, че и едното, и другото име е неправилно, тъй като новото дърво представлявало от себе си нов вид, но не и нов род. Затова напълно заслуженото название „Гигантеа“ можело да бъде поставено, но родовото название трябвало да бъде друго, такова, каквото си е имало вече по-рано известното дърво от този род — „Секвоя семпервиренс“ — вечноживееща секвоя. Така вождът на индианците победил националните герои на Англия и Америка.

През 1983 г. учените открили супермикроб, спотайващ се в пещера в щата Аризона.

Той представлявал огромна капка желе, съставено от милиони амеби, които се плъзгат заедно като едно същество.

Любимата му храна са изпражненията на прилепите, но понякога напада и туфи от плесен.

За тази цел изпраща амеби изтребители

Нощта се раздра от боботещия звук на самолет.
– Нашите полетяха – каза полската мишка на дъщеря си.
– „Нашите“? Кои са те?
– Как кои? Прилепите.
– А нима мишките могат да летят?
– Когато силно мечтаеш нещо, то непременно ще се случи.
Рано сутринта малката мишка излезе от дупката си, седна на едно камъче и усилено започна да мечтае, да полети. Наблизо минаваше котка. Тя също имаше мечта, да похапне. И нейната мечта веднага се изпълни. А мечтата на мишката, изпълни ли се? Трудно е да се каже.
Мечтите на отделните индивиди са различни. И понякога от това стават трагедии. Едни мечтатели загиват, за да се сбъднат мечтите на  други.
Позволете да ви дам един съвет. Преди да започнете да мечтаете, огледайте се наоколо. Убедете се, че наблизо никой не мечтае.
Вероятно мечтите ще се сбъдват. Нека те да бъдат вашите.

Да виждаш в тъмното без източник на светлина е невъзможно. Не говорим за конкретно виждане на обектите, а по-скоро за усещането им като форма, обем и плътност. Такова осезание притежават само прилепите.
Техен първи изследовател бил италианския учен Лазаро Спаланцани. Той поставил в тъмна стая прилеп и сова. Забелязал, че прилепа се ориентира в обстановката много добре, дори и без светлина, а совата не. Ученият предположил, че причината за добрата „навигация“ се дължи на „шестото чувство“ на животното. Но дали е бил прав в това?
Малко по-късно от неговите изследвания се заинтересувал швейцарецът Шарл Журин. Дори направил свой собствен опит. Запушил ушите на прилепа и животното загубило ориентация. Журин предположил, че „шестото чувство“ на прилепа е свързано със слуха. За съжаление от неговите изследвания никой не се заинтересувал.
Учените продължавали с експериментите. Избождали очите на прилепите, но те въпреки всичко преодолявали препятствията. Всички твърдели едно и също: „Това поведение е в резултат на „шестото чувство“ на животните“.
Може би нещата щяха да продължават така и до днес, ако във всичко това не се бе намесил американският биолог Доналд Грифин, който започнал изследванията си върху прилепите през 1930г. Четиринадесет години по-късно, той публикувал резултатите от работата си, които неоспоримо доказвали, че прилепите използват ултразвуков ехолатор.
И тази тайна на загадъчните животни била разкрита, но затова колко много прилепи били осакатени и унищожени в името на науката.