Лицето на Ваня беше пребледняло. Тя търсеше думи да обясни на Драгой, но те ѝ се изплъзваха. Накрая Ваня прошепна с едва доловим глас:

– Аз съм на 39 години, почти на 40. В живота си съм искала само три неща теб, семейство и деца.

Ваня стана още по-бледа, това признание и струваше много.

– Исках ти да си баща на децата ми, – продължи тя. – исках да сме едно семейство.

Една предателска сълза се търкулна по бузата ѝ и тя бързо я избърса.

– Обичах те повече от всичко. Между нас се случи нещо, което много рядко се случва при хората. Можеше да бъде толкова хубаво, но ти ме изостави, просто ей така и се ожени за Бинка. Това за малко не ме уби, но го преодолях….. След това започна да идваш отново при мен, един път в седмицата. Тогава не се замислях много, радвах се, че отново сме заедно. Знаех, че ме обичаш. А след това изчезна……

Драгой я гледаше смутено, но нищо не каза.

– Когато почина баща ти, мислех, че ще се опомниш, – продължи с болка Ваня – и пак ще станеш онова момче, в което се бях влюбила.

– Моля те, недей, – каза тихо Драгой.

– Между нас има стена, – простена Ваня, – висока и дебела, когато я удрях много болеше.

– Знам от какво бе направена тази стена, – каза с досада Драгой и удари ръцете си свити в юмрук.

– Какво? – в гласът ѝ звучеше съмнение.

– Ужасно се срамувам от това, – Драгой беше останал без сили. – Страхувах се да ти кажа, защото ти повече нямаше да ме обичаш.

– Защо не сподели? – с укор каза Ваня.

– Причината за всичко лошо, което се случи между нас ……. О, не мога, – изкрещя Драгой, ще ме на намразиш.

– Не може да е толкова зле, – очите на Ваня се впиха в него.

– Оставих баща си да ме убеди да се оженя за Бинка. …. предадох те. Аз съм едно чудовище и не те заслужавам.

Драгой искаше да ѝ се извини, да ѝ обясни, да я помоли да му прости, но думите трудно излизаха от устата му.

– Винаги съм те обичал и не съм спирал да те обичам нито за миг.

Ваня се разтрепера. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но нещо беше стиснало гърлото ѝ. В погледа на Драгой имаше нещо умолително.

– Знам, че и за теб е много болезнено. Виновен съм, че не се борих за нашата любов …..

Ваня се наклони към Драгой и се притисна към него. Той я прегърна и ѝ зашепна като на дете:

– Всичко е наред, – опита се да я успокои той. – Всичко ще се оправи.

През 1896 г. Юта става 45 щат на САЩ. Причина за толкова късното признание на територията са съществувалата сред мормоните полигамия, от която са се отказали през 90-те г. Трябва да признаем, че жертвата е била значителна.
Както е известно, сред американските закони има не малко куриозни. Такива има и за щата Юта и неговите градове:
Забранено е да се лови риба, като се седи на кон;
Забранява се да не се пие мляко;
Птиците имат право да летят над всички магистрали;
Съпругът е отговорен за всяко престъпление, извършено от съпругата му в негово присъствие;
Забранено е правенето на секс в колата за „бърза помощ“, ако тя отива на повикване. Ако ви хванат в това, мъжът се пуска, а жената се наказва и името ѝ се отпечатва във вестника;
На жените е забранено да ругаят;
Между партньорите по време на танц трябва да има толкова разстояние, че да се вижда светлина между тях;
Ако попаднете със снежна топка в целта, получавате глоба от 50 долара;
Забранено е да се преминава през града с цигулка в хартиен пакет;
Фармацевтите нямат право да продават прах като средство за главоболие.

Интригите и клюките зад гърба са често срещано явление, особено в женски колектив или където благополучието на даден човек зависи от прищявките на другите.
Какво да правим с машинациите на недоброжелателите или хора, които разпространяват слухове?
Първо, щом искат да ви направят мръсотия, то вие сте достоен за внимание. На сивият и невзрачен човек никой няма да постави прът в колелата. За това приемайте интригите и сплетните зад гърба си като един вид признание, своеобразна награда за силата и индивидуалността ви.
Второ, запомнете, че тези, които завиждат са много нещастни хора. Вижте, те нямат друго интересно занимание, освен да развалят живота на другите и да ненавиждат хората за това, че умеят да се радват. Животът им е толкова празен, че те биха желали да изживеят нечий друг или да го провалят. Човек само може да ги съжалява.
Но как да живеем, за да не даваме повод на тези безделници да ни хулят?
Живейте така, все едно вашият дом има стъклени прозрачни стени, а в стаята ви живее говорещ папагал. Направете така, че да не се срамувате от нито една ваша постъпка. Не се поддавайте на ласкателства и провокации, правете това, което смятате, че е нужно. Запомнете, манипулаторът и интригантът не могат да е превърнат в искрени хора. Понякога, за лукса на искреност трябва да се плати.  Кое за вас е важно, да си запазите топлото място или да зарежете тази игра на котка и мишка и да вървите напред и нагоре? Понякога в живота се случва да останеш и да търпиш, това е нормално, но главното е да разбереш, защо го правиш.
Не забравяйте, че ако имате врагове, имате и приятели!

Правилната реакция спрямо неочаквания провал е признание, че тук е скрита важна истина. Бог е нарушил естествения порядък на нещата, за да ни покаже че сме зависими от него.
Това е едно от средствата, помагащи да се укрепи „имунитета“. Ако чудесата не могат да опровергаят естествения порядък на нещата, този порадък се руши.
По този начин Творецът подържа външния механизъм на природните явления, показвайки на човека резултатите от неговите усилия. А след това руши създаденият ред, за да разкрие неговата празнота.
Тези, за които е предназначен този важен урок, го изпитват на гърба си, усещат как натежалите проблеми се впиват в плътта им. На тях не им трябват големи усилия, за да разкрият Божията намеса или да нарушат естествения ход на събитията.
Единственото нещо, което трябва да се види е реалността, такава каквато е и да се осъзнае от кого е помощта.

Далу е бил голям художник… Той би създал само шедьоври, ако не бе проявил слабостта да се стреми обществено признание…Ако Далу бе стоял само в ателието, за да продължава спокойно работата си, той би създал такива чудеса, че красотата им изведнъж би засияла пред очите на всички и мнението на света би му присъдило може би това артистично първенство, за чието придобиване той използува цялото си умение.
Това е една справедлива оценка съчетана с едно пристрастно порицание, в което има и истина, и неистина. Вярно е, че Далу жертвува твърде много време за създаване на няколко паметника, не паметници на официални лица, а на прогресивни дейци и че цели двайсет години работи върху големия ансамбъл „Триумфът на Републиката“, издигнат върху Плас дьо ла Репюблик. Но Далу работи над тия творби не за да получи официално признание, а защото смята, че художникът е призван да бъде обществен деец. „В изкуството, както впрочем и във всички неща — пише той в своя бележник, — трябва да принадлежиш на своето време и на своята родина. Художникът, както литераторът, трябва да бъде от своето време. Само при това условие произведенията му ще останат да живеят.“
Израсъл в работническо семейство и живял дълги години в крайна оскъдица, Далу ще остане докрай верен на демократическите идеи. През драматичната 1871 г.‍ е член на Парижката комуна. Принуден след разгрома на Комуната да емигрира в Англия, той прекарва там цели десет години, тъй като е осъден в родината си на доживотна каторга. В продължение на две десетилетия работата върху ансамбъла на „Триумфа“. Това му носи само материални затруднения и скулпторът упорито продължава тая работа не за да получи ордена на Почетния легион, а за да изрази републиканското си верую. Всички негови съвременници ни го описват като крайно скромен, дори свит човек. И когато най-сетне на 19 ноември 1899 при една всенародна манифестация паметникът бива открит и идва ред да бъде награден неговият създател, уредниците на тържеството едва успяват да издърпат на трибуната художника. Той бил се свил зад жена си и дъщеря си сред тълпата.
Президентът на републиката протегнал ръце, за да му окачи на врата лентата с ордена, но Далу промърморил: „Оставете това, господин президент, оставете това, не ме правете смешен!“
Доживял деня на признанието, ала съсипан от дългогодишна работа и потиснат от смъртта на съпругата си и от неизлечимия недъг на едничката си рожба, Далу, преди да угасне, формулира тъй последната си воля: „Да няма речи, нито венци, нито почетни роти; една катафалка от тия, най-бедните, и само името, написано върху плочата на гробището Монпарнас.“
Далу е пожертвувал много време не за скулптурата, а за други неща и туй му е попречило да се реализира напълно. Но бедата не е в това, че се е стремял да служи на обществото, а че самото общество, враждебно на голямото изкуство, го е обричало на занаятчийски труд. Принуден да изхранва по някакъв начин семейството си, художникът дълги години е трябвало да прави най-банални пластични орнаменти, поръчвани му от архитектите, които ограбвали времето и таланта му за парче хляб.
И все пак това, което ни е оставил майсторът, съвсем не е малко и като се изключат някои паметници, в които е бил принуден да следва стила на времето, той е създал, особено в областта на малката пластика, забележителни неща.