Правилната реакция спрямо неочаквания провал е признание, че тук е скрита важна истина. Бог е нарушил естествения порядък на нещата, за да ни покаже че сме зависими от него.
Това е едно от средствата, помагащи да се укрепи „имунитета“. Ако чудесата не могат да опровергаят естествения порядък на нещата, този порадък се руши.
По този начин Творецът подържа външния механизъм на природните явления, показвайки на човека резултатите от неговите усилия. А след това руши създаденият ред, за да разкрие неговата празнота.
Тези, за които е предназначен този важен урок, го изпитват на гърба си, усещат как натежалите проблеми се впиват в плътта им. На тях не им трябват големи усилия, за да разкрият Божията намеса или да нарушат естествения ход на събитията.
Единственото нещо, което трябва да се види е реалността, такава каквато е и да се осъзнае от кого е помощта.

Далу е бил голям художник… Той би създал само шедьоври, ако не бе проявил слабостта да се стреми обществено признание…Ако Далу бе стоял само в ателието, за да продължава спокойно работата си, той би създал такива чудеса, че красотата им изведнъж би засияла пред очите на всички и мнението на света би му присъдило може би това артистично първенство, за чието придобиване той използува цялото си умение.
Това е една справедлива оценка съчетана с едно пристрастно порицание, в което има и истина, и неистина. Вярно е, че Далу жертвува твърде много време за създаване на няколко паметника, не паметници на официални лица, а на прогресивни дейци и че цели двайсет години работи върху големия ансамбъл „Триумфът на Републиката“, издигнат върху Плас дьо ла Репюблик. Но Далу работи над тия творби не за да получи официално признание, а защото смята, че художникът е призван да бъде обществен деец. „В изкуството, както впрочем и във всички неща — пише той в своя бележник, — трябва да принадлежиш на своето време и на своята родина. Художникът, както литераторът, трябва да бъде от своето време. Само при това условие произведенията му ще останат да живеят.“
Израсъл в работническо семейство и живял дълги години в крайна оскъдица, Далу ще остане докрай верен на демократическите идеи. През драматичната 1871 г.‍ е член на Парижката комуна. Принуден след разгрома на Комуната да емигрира в Англия, той прекарва там цели десет години, тъй като е осъден в родината си на доживотна каторга. В продължение на две десетилетия работата върху ансамбъла на „Триумфа“. Това му носи само материални затруднения и скулпторът упорито продължава тая работа не за да получи ордена на Почетния легион, а за да изрази републиканското си верую. Всички негови съвременници ни го описват като крайно скромен, дори свит човек. И когато най-сетне на 19 ноември 1899 при една всенародна манифестация паметникът бива открит и идва ред да бъде награден неговият създател, уредниците на тържеството едва успяват да издърпат на трибуната художника. Той бил се свил зад жена си и дъщеря си сред тълпата.
Президентът на републиката протегнал ръце, за да му окачи на врата лентата с ордена, но Далу промърморил: „Оставете това, господин президент, оставете това, не ме правете смешен!“
Доживял деня на признанието, ала съсипан от дългогодишна работа и потиснат от смъртта на съпругата си и от неизлечимия недъг на едничката си рожба, Далу, преди да угасне, формулира тъй последната си воля: „Да няма речи, нито венци, нито почетни роти; една катафалка от тия, най-бедните, и само името, написано върху плочата на гробището Монпарнас.“
Далу е пожертвувал много време не за скулптурата, а за други неща и туй му е попречило да се реализира напълно. Но бедата не е в това, че се е стремял да служи на обществото, а че самото общество, враждебно на голямото изкуство, го е обричало на занаятчийски труд. Принуден да изхранва по някакъв начин семейството си, художникът дълги години е трябвало да прави най-банални пластични орнаменти, поръчвани му от архитектите, които ограбвали времето и таланта му за парче хляб.
И все пак това, което ни е оставил майсторът, съвсем не е малко и като се изключат някои паметници, в които е бил принуден да следва стила на времето, той е създал, особено в областта на малката пластика, забележителни неща.

Най-доброто облекчение за обмяна на идеи и създаване на добри взаимоотношения е използването на единен универсален език.
Но какъв да бъде той?
Днес масово е възприето да се говори английски, но трябва да отбележа, че той не е най-подходящия за случая. Разбира се, всеки език в някаква насока превъзхожда другите.
Английският става за кратко и убедителни изложение на фактите. Френският е точен и строго определен. Италиaнският е мелодичен и лесен за изучаване. Славянските езици са богати по звучение, но много трудно се овладяват. Немският е несравним в извеждане на прости съждения и използването на комбинирани думи.
Практическия отговор на въпроса за избора на езика, ще бъде открит в бъдеще, защото движението на човечеството напред ще се нуждае много от това.
Не смятам, че един изкуствено създаден език опиращ се на досегашните ще намери световно признание. Това би „противоречало“ на човешката природа.
Езикът се създава в сърцето на човека. Дали пък няма да е по-добре да се върнем към някои мъртви езици като латински и старогръцки облагайки се на Спенсаровия закон за ритъма?
Времето ще покаже.

Този вид резба е един от най-старите форми на народно творчество, което има собствени традиции и уникален стил. В Китай резбата по слонова кост е позната от древни времена.
На разкопките в развалините на столицата принадлежаща на династията Ин, съществувала преди 3700г., са намерени кинжали и линийки от слонова кост.
В историческите записки за периода на Воюващите държави се разказва историята за един богаташ Менчан, който бил поданик на държавата Чи. Той напуснал страната си, за да пътешества. Когато се върнал донесъл креват направен от слонова кост, струващо хиляди златни кюлчета. И най-малките повреди на това легло коствали много скъпо, на този които ги причинил.
Този вид народното творчество изисквало внимателно боравене. Майсторът трябвало да вземе под внимание не само своя замисъл, но и особения начин на разполагане на вътрешните кръгове в бивните.
По правило, първо се придава груба форма на костта, а след това се обработва с много финни инструменти, за да се предаде завършен вид на произведението.
За по-големи работи, преди това се прави макет от глина. Ако той е одобрен, майсторът пристъпва кум неговото изработване. Още по-амбициозните обекти изискват отделна обработка на части от композицията, след което се съединяват в заключителния етап.
Истинско бижу сред другите шедьоври е „решетъчната топка, вътре в топката“. Нейната история е на повече от стотина години. Първата крачка за направата на това чудо се явява превръщането на късчето кост в идеално кълбо. После са пробиват на известни разстояния отвори с конична форма. Центровете им се събират в центъра на кълбото. След това майсторът отбелязва във всяко отверстие, колко топки може да се изрежат във вътрешноста на кълбото. След това той пристъпва към самото изрязване, като започва с този, който лежи в самото сърце на кълбото.
Майсторът трябва да разчита на собствената си интуиция, многогодишен опит и острието на ножа си, защото направените отвори, не му дават възможност да види действието на ръцете си вътре в кълбото. Ако направи и най-малката грешка, целият му труд отива напразно.
Най-усложнената среда на такова кълбо е изрязана в завод по резба на слонова кост Даси в Гуанчжоу.
Ван Жунбяо, заслужил работник в този отрасъл, през 1977г. в кълбо с диаметър 15 см е изрязал 42 мънистени кълбета във вътрешността му. Всяко се намира в подвижно състояние спрямо другите и било украсено с гравирани пейзажи, къщи и кули, облаци и планини. Централното кълбо било с дебелина на лист хартия.
Ван Жунбяо е резбар на слонова кост четвърто поколение. През 1915г. неговият баща е получил международно признание на Международната изложба в Панама. Той бил представил кълбо, в което били изрязани 25 по-малки вътре в него.

Рождествената картичка била предложена от Хенри Коул през 1844г. Този човек бил известен в Лондон с многобройните си нововъведения. Той въвежда новата система за изпращане на пощата, построил е  Алберт-Хол, организирал е  Международна изложба през 1851г. и открил музея „Виктория и Алберт“.
Повече от всичко Коул искал да привикне хората на добър вкус. За целта открил художествен салон, където продавал различни стоки за интериора. Той смятал, че окръжаващите човека предмети , трябва да бъдат не само полезни, но и красиви. Мислейки върху това, достигнал до идеята за рождественските картички, който според него можели да предадат на празника допълнителен блясък.
Коул искал да създаде такава картичка, която да прибавя топлота към поздрава. Той дал скица за нея на художника Хорсли. Основните черти на картичката и до днес са останали неизменни. В центъра й се намирало семейство пред богата трапеза. В крайщата и имало сцени изобразяващи хранене на гладните и обличане на голите.
Картичката получила признание 20 години по-късно и през следващите три десетилетия английските печатници напечатали 163 хиляди от този вид.