В края на 1991 г. с новогодишното поздравление към народа се получила голяма бъркотия.
Горбачов формално бил президент на СССР, но вече нищо не решавал, а Елцин също не могъл да поднесе приветствие по неизвестни причини.
Почетната роля била предложена на Михаил Задоровнов, който водел предаването «Голубого огонька».
Сатирикът говорил на живо и така се увлякъл, че говорил минута повече.
Така оповестяването на настъпилата Нова 1991 г. било здържано с една минута.

В туркменския научно изследователски институт била открита поправка на общата теория на относителността.
В нея пишело така: „В природата съществува едно тяло, което е способно да се движи със скорост, надвишаваща скоростта на светлината и това тяло е президента на Туркмения Туркмен-баши, главата на всички туркмени –  Сапармурат Ниязов.“
Както било отбелязано в пресцентъра на института, това тяло не се е движело със скорост. надвишаваща скоростта на светлината, защото не е искало….

Албанският президент Ахмет Зог, бившият цар на страната за периода 1928-1939, оцеляла след повече от 50 опита за убийство.
През 1931 г. се опитали да го убият около виенския театър, когато царят седял в една кола. Зог извадил пистолета си и стрелял срещу нападателите. Това го спасило, защото след изстрела убийците избягали.
Това е единственият път в съвременната история, когато официалният държавен глава лично стрелял по хора, които се опитват да го убият.

Знаете ли, че един президент по шорти се опитал във Вашинктон  през нощта  да си купи пица? Това не е измислица.
През 1995 г. Борис Елцин дошъл на официално посещение във Вашингтон за среща с Бил Клинтън.
Късно вечерта един от Секретните служби на САЩ открил пиян Елцин по шорти извън пределите на резиденцията на Пелсиванското авеню.
Оказало се, че президента се опитвал да хване такси, за да отиде да изяде една пица.

Далу е бил голям художник… Той би създал само шедьоври, ако не бе проявил слабостта да се стреми обществено признание…Ако Далу бе стоял само в ателието, за да продължава спокойно работата си, той би създал такива чудеса, че красотата им изведнъж би засияла пред очите на всички и мнението на света би му присъдило може би това артистично първенство, за чието придобиване той използува цялото си умение.
Това е една справедлива оценка съчетана с едно пристрастно порицание, в което има и истина, и неистина. Вярно е, че Далу жертвува твърде много време за създаване на няколко паметника, не паметници на официални лица, а на прогресивни дейци и че цели двайсет години работи върху големия ансамбъл „Триумфът на Републиката“, издигнат върху Плас дьо ла Репюблик. Но Далу работи над тия творби не за да получи официално признание, а защото смята, че художникът е призван да бъде обществен деец. „В изкуството, както впрочем и във всички неща — пише той в своя бележник, — трябва да принадлежиш на своето време и на своята родина. Художникът, както литераторът, трябва да бъде от своето време. Само при това условие произведенията му ще останат да живеят.“
Израсъл в работническо семейство и живял дълги години в крайна оскъдица, Далу ще остане докрай верен на демократическите идеи. През драматичната 1871 г.‍ е член на Парижката комуна. Принуден след разгрома на Комуната да емигрира в Англия, той прекарва там цели десет години, тъй като е осъден в родината си на доживотна каторга. В продължение на две десетилетия работата върху ансамбъла на „Триумфа“. Това му носи само материални затруднения и скулпторът упорито продължава тая работа не за да получи ордена на Почетния легион, а за да изрази републиканското си верую. Всички негови съвременници ни го описват като крайно скромен, дори свит човек. И когато най-сетне на 19 ноември 1899 при една всенародна манифестация паметникът бива открит и идва ред да бъде награден неговият създател, уредниците на тържеството едва успяват да издърпат на трибуната художника. Той бил се свил зад жена си и дъщеря си сред тълпата.
Президентът на републиката протегнал ръце, за да му окачи на врата лентата с ордена, но Далу промърморил: „Оставете това, господин президент, оставете това, не ме правете смешен!“
Доживял деня на признанието, ала съсипан от дългогодишна работа и потиснат от смъртта на съпругата си и от неизлечимия недъг на едничката си рожба, Далу, преди да угасне, формулира тъй последната си воля: „Да няма речи, нито венци, нито почетни роти; една катафалка от тия, най-бедните, и само името, написано върху плочата на гробището Монпарнас.“
Далу е пожертвувал много време не за скулптурата, а за други неща и туй му е попречило да се реализира напълно. Но бедата не е в това, че се е стремял да служи на обществото, а че самото общество, враждебно на голямото изкуство, го е обричало на занаятчийски труд. Принуден да изхранва по някакъв начин семейството си, художникът дълги години е трябвало да прави най-банални пластични орнаменти, поръчвани му от архитектите, които ограбвали времето и таланта му за парче хляб.
И все пак това, което ни е оставил майсторът, съвсем не е малко и като се изключат някои паметници, в които е бил принуден да следва стила на времето, той е създал, особено в областта на малката пластика, забележителни неща.