Лидка и Рени бяха големи приятелки. Те често отсядаха на кафе и споделяха проблемите си. Днес Мая беше сериозно угрижена. Беше много натъжена.
– Лидка, ти знаеш, толкова много книга заедно прочетахме и се съветвахме, какво да правим и какво не. Никога не съм преследвала момче след като сме се запознали, но се радвам, когато се срещнем или ми звънне. Винаги съм си казвала и така ми е добре. Но всичките ми отношения с момче свършват с това, че той става тъжен и ми казва: „Виждам, че и така си щастлива, аз не съм ти нужен.“ Къде греша?
– Това, че някое момче ти е скъпо, трябва да му го показваш, но не и да го „гониш“. За тях ти изглеждаш „самодостатъчна“, такава, която не се нуждае от никой.
– Да спомням си, – каза Мая, – някъде четохме: „За да се старае мъжът пред теб, той трябва да вижда резултата от своите усилия“.
– Не просто да вижда, – натърти Лидка, – а да чува. Ето, при нас е така. Всеки ден хваля Васко и той хвали себе си, даже на шега подхвърля за какво да го похваля. Така той получава много „браво“ на ден.
– Е, – каза Мая, – аз не искам да ме хвалят много. Имам нужда от похвали, но не всеки ден и постоянно.
– Да, – започна Лидка, – но мъжът е защитник, победител, шеф, снабдител,….. и се нуждае от постояни похвали. Със всяка своя постъпка те питат: „Добре ли те защитавам? Успях ли да победя днес всички проблеми? Направих ли те и този ден щастлива? …..“
– Ще опитам, – тихо каза Мая. – Изглежда директната похвала е по-силна от това да съм пряма спрямо него.
Мая наведе глава и се замисли. След минута се усмихна, погледна дяволито Лидка и каза нежно:
– Благодаря ти.

Попитали Фан Чи:
– Какво представлява човечността?
Той отговорил:
– Дръжте се почтително към дома си, благоговейно се отнасяйте към делата си и честно постъпвайте спрямо другите. От това не трябва да се отказвате, даже когато отивате на лекар.

Един баща купил на сина си красиво бяло сърце. Момчето го поставило на видно място. Не могло детето, да му се нагледа. Веднъж баща му казал:
– Всеки път, когато направиш нещо лошо, аз ще забивам по един пирон в това сърце, а когато постъпката ти е добра ще изваждам по един.
След известно време цялото сърце било набито с пирони, вече нямало място къде да се забият нови.
Момчето се засрамило и решило да се поправи. Скоро в сърцето не останал нито един пирон. Бащата с радост обърнал внимание на това, но момчето тъжно казало:
– Да, но следите от пироните стоят.
Наистина, сърцето било нацяло обезобразено, но бащата утешил сина си, като му обещал да му купи ново.
Така се случва и с нашето духовно сърце. То е разрушено от греха и не може да се определи на вид какво точно представлява, за това трябва да се замени с ново.
Така, както земята, вследствие на проклятието, ражда тръни и бодили, които повреждат естествено растящите върху нея, така и сърце отровено от греха, не престава да възпроизвежда, различни на неговото естество, неправилни помисли и усещания. Старото сърце на човека е лекомислено и винаги греши.
Бог дава чисто и ново сърце на човека, и тогава той се чувства щастлив. В това сърце няма и следа от предишните грехове. То оживява връзката на човека с Бога, умира за света и за всичко, което е чуждо и неугодно на Господа.
В тази смърт има живот, а в гибелта й спасение!

Един шивач имал страст да си изрязва доста големи парчета плат и други тъкани, които му донасяли клиентите. Съвестта не могла да оправдае действията му, но той не слушал вътрешния си глас и продължавал все така.
Веднъж сънувал, че стои пред Върховния съдия. Той опитвал да се защити като казал:
– Аз съм честен човек и на никого не съм причинил зло.
Но изведнъж пред него се развяло огромно знаме, състоящо се от всички парчета тъкани, които той е взел от клиентите. Тогава той навел глава и повече не казал нищо.
Блед и развълнуван разказал на сутринта страшния сън на учениците си. Помолил ги:
– Когато видите, че имам желание да отрежа парче плат за себе си, напомняйте ми какво съм видял в съня си.
Минало много време. Шивачът все още бил под влияние на съня и на учениците му не им било нужно да му напомнят за него.
Но за беда един от клиентите изпратил скъпа чудесна материя. Съблазънта била голяма и шивачът не устоял. Напразно учениците му напомняли за страшния сън.
– Млъкнете, – казал шивачът, – аз отлично си спомням, че на това знаме нямаше такава материя.
Бедния човек! Той се стараел да убеди съвестта си и оставал във хватката на изкушението.
Съвестта е тихия глас на Бога, нравственото съзнание, моралното усещане у човека, вътрешното разбиране за добро и зло. Това е съкровеното място у човека, в което той одобрява или осъжда всяка постъпка, определя качеството на всяко действие.Тук се заражда чувството подбуждащо към истина и доброта, отвращава от лъжата и злото.
Съвестта е най-добрата нравоучителна книга, която притежаваме. В нея често трябва да се заглеждаме. Нашата съвест е непогрешим съдия, докато не я убием.

Аз съм свободна, когато избера да направя по определен начин нещо, което бих могла и да сторя по-друг начин. Навярно ще се съгласите, че в този смисъл робът определено не е свободен. Но не е достатъчно да кажем, че свободата в във възможността да избираш.
Кое формира тази възможност и тези избори? Ами ако всички наши действия са последици от предшестващите ги причини? Ако това е така, нашето бъдеще е толкова неизменно, колкото и нашето минало и почти никой не е свободен. Тогава единствено свободен е този, който знае, че не е свободен.
Освен това не е достатъчно да свържеш свободата с избора. Какво представлява изборът? Той е преднамерен и все пак не е като преднамереността. Един кон и едно малко дете могат да предприемат преднамерено действие, но не и да направят разумен избор. Можем да наречем преднамерени нещата, които правим по принуждение на момента. Тогава можем ли да ги наречем свободни постъпки?
Ние неизбежно търсим причина за всяко действие. Законите за причинността са заложени дълбоко в природата ни. Тогава как ще сме „свободни“ да правим различни неща, когато като я потърсим, веднага можем да открием причината за всяко нещо, което правим?